Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Вратата към гостната зад него бе отворена. И там, под сводестата й рамка, бе застанала Камила.

Бе облечена с черно пътническо наметало, изпод което се подаваше великолепна зелена рокля, която много отиваше на зелените й очи. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена със зелени изумрудени гребени, и докато се оглеждаше, тя бавно сваляше белите си ръкавици от шевро, преднамерено бавно, една по една, и после ги остави върху масичката до вратата.

— Магнус — каза тя и гласът й, както винаги, прозвуча като сребърни камбанки. — Липсвах ли ти?

Магнус се изправи в стола си. Светлината от камината хвърляше отблясъци върху блестящата коса на Камила и гладката й кожа. Бе невероятно красива.

— Не мога да повярвам, че си решила да ме ощастливиш с присъствието си тази вечер.

Тя погледна спящия върху дивана Уил. Устните й се извиха нагоре.

— Всичко е ясно.

— Не ми изпрати съобщение. Всъщност не си ми изпращала съобщения, откакто напусна Лондон.

— Обвиняваш ли ме, Магнус? — в гласа на Камила прозвуча насмешка. Тя се плъзна зад дивана, наведе се и се взря в лицето на Уил. — Уил Херондейл — каза тя. — Хубав е, нали? Той ли е новото ти развлечение?

Вместо да отговори, Магнус скръсти дългите си крака.

— Къде беше?

Камила се наведе още по-напред: ако дишаше, дъхът й щеше да раздвижи тъмната къдрава коса върху челото на Уил.

— Мога ли да го целуна?

— Не — отвърна Магнус. — Къде беше, Камила? Всяка нощ, докато лежах на дивана ти и очаквах да чуя стъпките ти в коридора, се чудех къде си. Можеше поне да ми кажеш.

Тя се изправи, завъртайки очи.

— О, чудесно. Бях в Париж, на проба при шивачката. Имах нужда от малко почивка след драмите в Лондон.

Настъпи дълга тишина. След това Магнус каза:

— Лъжеш.

Очите й се разшириха.

— Защо трябва да говориш така?

— Защото това е истината. — Той извади смачкано писмо от джоба си и го хвърли на пода между тях.

— Не можеш да проследиш вампир, но можеш да проследиш ратая му. Взе Уокър със себе си. Така че не бе трудно да го проследя до Санкт Петербург. Имам информатори там. Те ми съобщиха, че си била с любовник и то човек.

Камила го погледна, на устата й заигра лека усмивка.

— И това те накара да ревнуваш ли?

— Това ли искаше?

— Ҫa m’est égal — отвърна Камила, минавайки на френски, който използваше, когато наистина искаше да го вбеси. — Все ми е едно. Той няма нищо общо с теб. Беше просто развлечение, докато бях в Русия, нищо повече.

— А сега той е…

— Мъртъв. Така че изобщо не може да ти бъде съперник. Трябва да ми позволиш да имам своите малки развлечения, Магнус.

— В противен случай?

— В противен случай мога да стана изключително неприятна.

— Това ли се случи — стана неприятна и уби любовника си? — запита Магнус. — Не изпита ли поне малко съжаление? Състрадание? Любов? Или тези емоции не са ти познати?

— Аз обичам — възмутено отвърна Камила. — Ти и аз, Магнус, които сме вечни, обичаме по начин, който е непредставим за смъртните, с мрачен и постоянен пламък, за разлика от тяхната кратка, едва припламваща, светлина. Какво толкова си се загрижил за тях? Верността е човешко понятие, основаващо се на идеята, че сме тук за кратко. Не можеш да изискваш от мен вечно да съм вярна.

— Колко глупаво от моя страна. Мислех си, че мога. Мислех си, че поне мога да очаквам от теб да не ме лъжеш.

— Ставаш смешен — каза тя. — Това е детинско. Очакваш от мен да имам морала на мунданите, но аз не съм човек, нито пък ти. Така или иначе едва ли можеш да направиш нещо по въпроса. Аз нямам склонност към това и със сигурност не съм някакъв мелез — това бе обидната дума, с която долноземците наричаха магьосниците. — Ти си ми отдаден; така ми каза. Твоята отдаденост ще трябва да понесе моето отклонение и тогава отново ще можем да си прекарваме добре. Ако не си съгласен, аз ще те зарежа. Не мога да си представя, че искаш това .

Тя се усмихваше леко презрително, докато говореше, и нещо се скъса вътре в Магнус. Той си спомни за болезненото усещане в гърлото, когато получи писмото от Петербург. И все пак бе очаквал завръщането й, надявайки се, че тя ще има някакво обяснение. Че ще се извини. Че ще го помоли пак да я обича. Сега обаче разбра, че той не означаваше нищо за нея; че никога не бе означавал и пред очите му се спусна червена мъгла; изглежда просто откачи, това бе единственото обяснение за това, което направи след това.

— Няма значение — изправи се той на крака. — Сега имам Уил.