Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— За какво?

Вече бяха изкачили стълбата и сега вървяха по коридора на втория етаж. Магическите светлини бяха приглушени и той се стори доста тъмен на девойката. Пеенето на Бриджет все още достигаше до ушите й:

— За баща ви — рече Сесили.

Лицето на Гейбриъл се стегна и за миг момичето си помисли, че се кани да й отвърне гневно, ала той каза само:

— Вината може и да е била моя, може и да не е била, но аз избрах да си затворя очите за престъпленията му. Повярвах му, когато не трябваше, и той опозори името Лайтууд.

Тя замълча за миг, преди да отговори:

— Дойдох тук, защото вярвах, че ловците на сенки са чудовища, които ми бяха отнели брата. Вярвах го, защото и родителите ми го вярваха. Само че те грешаха. Ние не сме като своите родители, Гейбриъл. Не е нужно да носим на плещите си товара на техния избор или греховете им. Вие може да накарате името Лайтууд отново да засияе.

— Това е разликата между нас двамата — рече той с немалка доза горчивина. — Вие сте тук по свой избор, а аз бях прогонен от дома си… прокуден от чудовището, което някога беше мой баща.

— Е — меко каза Сесили, — не точно прогонен чак дотук. По-скоро само до Чезуик.

— Какво…

Тя му се усмихна.

— Все пак съм сестра на Уил Херондейл. Не можете да очаквате да съм сериозна през цялото време.

Изражението му при тези думи беше толкова комично, че девойката се изкиска. Все още се смееше, когато отвориха вратата на библиотеката, влязоха… и се заковаха на място.

Шарлот, Хенри и Гидеон седяха край една от дългите маси. Изпънал сковано гръб, Магнус стоеше малко встрани, до прозореца, сплел ръце зад себе си. Хенри изглеждаше изпит и уморен, лицето на съпругата му беше мокро от сълзи, а това на Гидеон бе сковано като маска.

Смехът замря върху устните на Сесили.

— Какво има? Да не сте научили нещо? Да не би Уил…

— Не е Уил — обясни Шарлот, — а Джем.

Сесили прехапа устни в същия миг, в който пулсът й се забави от гузно облекчение. Първата й мисъл беше за брат й, макар, разбира се, неговият парабатай да бе този, който се намираше в по-непосредствена опасност.

— Джем? — ахна тя.

— Все още е жив — отвърна на неизречения й въпрос Хенри.

— Добре тогава. Донесохме всичко — каза Гейбриъл, докато оставяше пакетите на масата. — Всичко, което Магнус поиска — дамяна, корен от…

— Благодаря ви — обади се магьосникът откъм прозореца, без да се обръща.

— Да, благодаря — каза Шарлот. — Направихте всичко, което ви възложих и съм благодарна. Но се боя, че усилията ви са били напразни. — Тя погледна за миг към пакетите, а после отново вдигна очи. Очевидно бе, че й е трудно да говори. — Джем взе решение. Иска да престанем да търсим лек. Изпи каквото беше останало от уин фена, така че сега е въпрос на часове. Повиках Мълчаливите братя. Време е да се сбогуваме.

В тренировъчната зала беше тъмно. Дълги сенки падаха на пода, през високите сводести прозорци струеше лунна светлина. Сесили седеше на една от изтърканите пейки и се взираше във фигурите, които лунните лъчи оформяха върху очукания дървен под.

Дясната й ръка подръпваше разсеяно червения медальон около врата й. Не можеше да не мисли за брат си. Част от ума й беше тук, в Института, ала останалата беше заедно с Уил: на гърба на коня, приведен срещу вятъра, носейки се с шеметна скорост по пътищата между Лондон и Долгелай. Чудеше се дали е уплашен, дали щеше да го види отново…

Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че се сепна, когато вратата се отвори със скърцане. Една дълга сянка падна върху пода и когато вдигна очи, тя видя Гейбриъл Лайтууд да примигва насреща й учудено.

— Криете се тук? Колко… странно.

— Защо? — Момичето се изненада колко нормално, дори спокойно прозвуча гласът й.

— Защото аз възнамерявах да се скрия тук.

Тя не отговори. Гейбриъл изглеждаше малко несигурен… което беше доста необичайно — винаги беше толкова самоуверен. Макар че неговата самоувереност беше по-крехка от тази на брат му. Беше твърде тъмно, за да може Сесили да различи цвета на очите и косата му и за първи път тя наистина видя приликата между него и Гидеон. И двамата имаха еднакви волеви брадички, същите широко разположени очи и предпазлива стойка.

— Може да се криете тук заедно с мен — предложи му тя. — Стига да искате.