Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Госпожица Грей високо цени господин Херондейл — рече тя. — Но ми се ще да не говорите за смъртта си така, сякаш е неизбежна, господин Карстерс. Дори сега госпожа Брануел и останалите вярват, че ще намерят лек. Мисля, че ще доживеете до дълбока старост с госпожица Грей и ще бъдете много щастливи заедно.

Джем се усмихна, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно.

— Мило е, че го казваш, Софи. Знам, че съм ловец на сенки и че ние не си отиваме лесно от този свят. Борим се до последно. Идваме от царството на ангелите и въпреки това се боим от него. Ала мисля, че човек може да се изправи срещу края и да не се бои, без да се е преклонил пред смъртта. Смъртта никога няма да ме покори.

Прислужницата го погледна, леко разтревожена. Думите му й звучаха мъничко като бълнуване.

— Господин Карстерс? Да повикам ли госпожа Брануел?

— След малко, но, Софи… в изражението ти… току-що… докато говорех… — Той се приведе напред. — Значи е вярно?

— Кое? — тихичко попита девойката, макар да знаеше какъв ще е въпросът и че няма да е в състояние да излъже.

Уил беше в ужасно настроение. Още от изгрев-слънце денят беше мъглив, мокър и отвратителен. Беше се събудил с разстроен стомах и едва бе успял да преглътне жилавите яйца и студения бекон, които съпругата на ханджията му беше поднесла в задушния салон. Всяка част от тялото му изгаряше от нетърпение да се метне на седлото и да продължи по пътя си.

Заради дъжда, който ту спираше, ту отново шурваше, той зъзнеше, въпреки щедрата употреба на руни за стопляне, а Балиос не харесваше калта, която полепваше по копитата му. Двамата се мъчеха да препускат по пътя и Уил мрачно се питаше как е възможно мъглата да се кондензира от вътрешната страна на дрехите му. Поне беше стигнал до Нортхамптъншър, което пак беше нещо, въпреки че беше изминал едва двайсет мили, така че отказваше да спре, макар жребецът да го беше погледнал настойчиво, когато минаха през Тоустър, сякаш се молеше за топла конюшня и малко овес — две неща, които Уил почти беше готов да му даде. Чувство за безнадеждност се бе загнездило дълбоко в костите му, вледеняващо като дъжда и също толкова неумолимо. Какво си мислеше, че прави? Наистина ли вярваше, че ще открие Теса по този начин? Глупак ли беше?

Бяха оставили населените места зад гърба си и сега се носеха по каменист път, който калта правеше коварно опасен. От едната му страна се издигаше стръмна скала и закриваше слънцето, а от другата имаше страховита клисура, пълна с остри скали, на чието дъно проблясваха водите на мътен поток. Младежът държеше здраво юздите на Балиос, за да не му позволи да се приближава много до ръба на клисурата, но въпреки това конят изглеждаше уплашен. Самият Уил беше навел глава възможно най-ниско, за да избегне студения дъжд, ала съвсем случайно погледна за миг настрани и видя нещо яркозелено и златно да проблясва между скалите на ръба на пътя.

Спря жребеца и скочи от седлото толкова бързо, че едва не се подхлъзна в калта. Под проливния дъжд, който се бе усилил още повече, Уил се приближи и коленичи, за да разгледа златната верижка, която се бе закачила на една остра скала. След това я вдигна внимателно. Беше нефритен медальон, кръгъл, с гравирани на гърба символи. Символи, чието значение Уил много добре знаеше.

„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да разтрошат дори желязото и бетона.“

Сватбеният подарък на Джем за Теса. Стиснал здраво украшението, младият мъж се изправи. Спомни си как тя стои на стълбището, а нефритеният медальон блещука насреща му, като жестоко напомняне за неговия парабатай, докато устните й изричаха: „Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но…“

— Теса! — изкрещя той изведнъж и гласът му отекна между скалите. — Теса!

За миг остана на ръба на клисурата, треперейки. Не беше сигурен какво е очаквал… Отговор? Тя едва ли беше тук, спотаена между камъните. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра и дъжда. И все пак, Уил знаеше, че със сигурност това бе медальонът на Теса. Може би го беше свалила от врата си и го бе изхвърлила през прозореца на каретата, за да му показва пътя, като Хензел и Гретел и пътечката от трохи. Това би било напълно в стила на героинята на някоя книга и следователно — съвсем в стила на неговата Теса. Може би напред го очакваха и други следи. За първи път във вените му се вля надежда.

С възобновена решителност, Уил се върна при Балиос и се метна на седлото. Никакво забавяне — до вечерта щяха да са стигнали в Стафордшър. Докато обръщаше главата на коня обратно към пътя, той прибра медальона в джоба си, където гравираните думи за любов сякаш го изгаряха като дамга.