Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Едно момиче в родния град на Софи бе умряло от туберкулоза и тя си спомни как всички бяха обсъждали колко красиво бе станало то от болестта, преди тя да го убие — бледо и слабо, с трескаво розови бузи. Същият цвят бе обагрил страните на Джем сега, докато той се мяташе върху възглавниците. Сребърнобялата му коса беше като скреж, неспокойните му пръсти потръпваха върху одеялото. От време на време отронваше нещо на мандарин, което Софи не разбираше. Викаше Теса: „Wo ai ni, Теса. Bu lu run, he qing kuang fa sheng, wo men dou hui zai yi qi“. 24 24 Обичам те, Теса. Ще те защитя. Без значение какво ще се случи в бъдеще, ние ще бъдем заедно завинаги. (От мандарин.). — Бел.ред. Както и Уил, „sheng si zhi jiao“ 25 25 Израз, използван, когато двама души са твърде близки, значещ „Ще живеем и ще умрем заедно“, подобен на „Един за всички, всички за един“, може да се преведе и като „побратиме“ или „парабатай“. (От мандарин.). — Бел.ред. , по начин, от който на Софи й се искаше да се пресегне и да улови ръката му в своята, макар че когато го докосна, той изгаряше от треска и дръпна ръка с вик.

Софи се облегна в креслото, чудейки се дали не трябва да повика Шарлот. Ръководителката на Института щеше да знае дали състоянието на Джем се беше влошило. Тъкмо се канеше да стане, когато момчето внезапно ахна и отвори очи. Софи се отпусна обратно в креслото, вперила поглед в него. Ирисите му бяха толкова бледо сребристи, че бяха почти бели.

— Уил? — каза той. — Уил, ти ли си?

— Не — отвърна прислужницата, почти боейки се да помръдне. — Софи е.

Джем издиша дълбоко и обърна глава към нея, без да я вдига от възглавницата. Софи го видя как съсредоточи с усилие погледа си върху лицето й, а после, колкото и да беше невероятно, се усмихна с онази неизразимо мила усмивка, която първа бе спечелила сърцето й.

— Разбира се — припомни си той. — Софи. Уил не е… Аз го отпратих.

— Тръгна след Теса — обясни му девойката.

— Добре. — Дългите му пръсти подръпнаха одеялото, свиха се за миг в юмрук, а после отново се отпуснаха. — Аз… радвам се.

— Той ви липсва — отбеляза Софи.

Джем кимна бавно.

— Усещам го… разстоянието… сякаш някаква нишка вътре в мен е опъната до краен предел. Не го очаквах. Двамата не сме се разделяли, откакто станахме парабатаи.

— Сесили каза, че вие сте го отпратили.

— Да — отвърна момчето. — Не беше лесно да го убедя. Мисля, че ако и той не беше влюбен в Теса, нямаше да успея.

Девойката го зяпна с отворена уста.

— Знаели сте?

— Отскоро. Иначе не бих бил толкова жесток. Ако бях наясно, никога нямаше да й направя предложение. Щях да се отдръпна. Не, не знаех. И все пак, сега, когато ми остава малко живот, го виждам толкова ясно, че щях да се досетя, дори и той да не ми беше признал. В самия край щях да разбера. — Той се усмихна лекичко, виждайки поразеното изражение на Софи. — Радвам се, че не се наложи да чакам до края.

— Значи не сте ядосан?

— Радвам се — отвърна Джем. — Двамата ще могат да се грижат един за друг, когато аз си отида. Или поне така се надявам. Уил твърди, че Теса не го обича, но… с течение на времето несъмнено ще го обикне. Лесно е да обичаш Уил, а и той й е отдал цялото си сърце. Виждам го. Надявам се, че тя няма да го разбие.

Софи не знаеше какво да каже. Не знаеше какво би могъл да каже който и да било, изправен пред подобна любов… пред такова себеотрицание, такава издръжливост, такава надежда. През последните месеци много пъти се бе разкайвала за отношението си към Уил Херондейл. Съжаляваше за всяка лоша мисъл, която бе хранила по негов адрес, откакто го видя да се отдръпва, за да могат Теса и Джем да бъдат щастливи заедно. Знаеше и за болката, която мисълта, че Уил страда заради нея, причинява на Теса насред щастието й. Софи мислеше, че единствено тя знае, че понякога Теса вика името на Уил в съня си; единствено тя знаеше, че белегът върху дланта на момичето не се дължеше на случайно изгаряне, а бе получен нарочно, че сама си го беше причинила в опит по някакъв начин да даде физически израз на емоционалната болка, която бе изпитала, отхвърляйки Уил. Софи беше държала Теса, докато девойката ридаеше и махаше от косата си цветята с цвета на очите на Уил, и пак Софи бе прикривала с пудра следите от сълзите и безсънните й нощи.

Трябваше ли да каже на Джем, запита се тя. Дали би сторила добро, ако му каже: „Да, Теса също го обича. Опита се да го превъзмогне, но не можа“? Възможно ли бе който и да е мъж наистина да иска да чуе това за момичето, за което възнамерява да се ожени?