Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Не мога — тихичко промълви Софи. Не разбираше ли какво й предлага, какво изкушение поставя пред нея? — И със сигурност не точно сега.

— Не, не сега, разбира се. Не и докато Джеймс е толкова болен — побърза да се съгласи Гидеон. — Но по-късно? Може би? — Очите му обходиха изпитателно лицето й и Софи почувства как по врата й плъзва червенина. Най-очевидният и често срещан начин за един мундан да се Извиси, бе като се ожени за ловец на сенки. Тя се зачуди какво ли значеше това, че Гидеон изглеждаше твърдо решен да не го спомене. — Когато ви попитах, прозвучахте толкова убедена. Казахте, че всичко, което някога сте искали, е да бъдете ловец на сенки. Защо? Това е суров живот.

— Всеки живот може да бъде суров — отвърна Софи. — Този, който водех, преди да дойда в Института, определено не би могъл да се нарече лесен. Предполагам, че донякъде ми се иска да бъда ловец на сенки, за да съм в състояние, ако някой мъж се нахвърли отгоре ми с нож, както стори предишният ми господар, да мога да го убия на място. — Докато говореше, тя вдигна несъзнателно ръка към бузата си, докосвайки грапавата кожа на белега с върха на пръстите си.

Видя изражението по лицето на Гидеон — шок, примесен с неудобство — и побърза да свали ръка.

— Не знаех, че така сте получили белега си — рече той.

Софи извърна поглед.

— А сега ще кажете, че не е толкова грозен или че дори не го виждате, или нещо такова.

— Виждам го — отвърна Гидеон с нисък глас. — Не съм сляп, а и ние сме хора с много белези. Повтарям, виждам го, но не е грозен. Той е просто още една красива част от най-хубавото момиче, което съм срещал някога.

Сега вече Софи наистина се изчерви… усети как бузите й пламнаха… и когато Гидеон се приведе през масата, впил в нея настойчивите си очи с цвят на море по време на буря, тя си пое дълбоко дъх. Той не бе като предишния й господар. Той беше Гидеон. Този път нямаше да го отблъсне.

Вратата на библиотеката се отвори рязко и Шарлот застана на прага. Изглеждаше изтощена, под очите й тъмнееха сенки, а по бледосинята й рокля имаше влажни петна. Девойката веднага скочи на крака.

— Госпожо Брануел?

— О, Софи — въздъхна Шарлот. — Надявах се, че би могла да поседиш при Джем за малко. Той още не се е събудил, но Бриджет трябва да приготви вечерята, а и мисля, че от ужасното й пеене му се присънват кошмари.

— Разбира се. — Момичето забърза към вратата, без да поглежда към Гидеон, макар че докато вратата се затваряше зад гърба й, беше почти сигурна, че го чу как изруга тихичко, но сърдито на испански.

— Знаете ли — каза Сесили. — Наистина не беше нужно да изхвърляте онзи човек през прозореца.

— Той не беше човек — рече Гейбриъл, мръщейки се на купчината предмети в ръцете си. Беше взел пакета със съставките за Магнус, който Салоус им беше приготвил, както и още няколко полезни на вид предмета от лавиците. Демонстративно не беше вдигнал листовете, които баща му беше поръчал, от тезгяха, където Салоус ги беше оставил… след като Гейбриъл го беше изхвърлил през един от почернените прозорци. Беше страшно удовлетворяващо — навсякъде се бяха разхвърчали парчета стъкла и дори скелетът се беше откачил и се бе пръснал на съставните си кости. — Той беше долноземец. При това от гадните.

— Затова ли го подгонихте по улицата?

— Не може да показва подобни рисунки на една дама — измърмори младежът, макар да бе принуден да признае, че въпросната дама изобщо не беше мигнала и всъщност изглеждаше по-ядосана на неговата реакция, отколкото впечатлена от кавалерството му.

— Освен това, смятам, че беше прекалено да го изхвърлите в канала.

— Той ще изплува на повърхността.

Крайчетата на устните й потръпнаха.

— Беше изключително нередно.

— Смеете се! — учудено възкликна той.

— Не е вярно. — Сесили вирна брадичка и извърна лице, но не и преди Гейбриъл да види широката усмивка, разляла се по него. Не знаеше какво да мисли. След проявеното към него пренебрежение, след дързостта й и начина, по който му отговаряше, беше сигурен, че този последен изблик от негова страна ще я накара да го натопи пред Шарлот в мига, в който се върнат в Института. Ала ето че тя изглеждаше развеселена. Гейбриъл поклати глава, докато свиваха по улица „Гарнет“. Никога нямаше да разбере някого от семейство Херондейл.

— Ще ми подадете ли онази стъкленица, ако обичате, господин Бейн? — помоли Хенри и Магнус го стори.

Магьосникът стоеше насред лабораторията и оглеждаше лъскавите предмети по масите наоколо.