Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Господин Лайтууд — сгълча го тихичко Сесили… ала очевидно не достатъчно тихо, защото сатирът я чу и очилата подскочиха на носа му.

— Господин Лайтууд ? Синът на Бенедикт Лайтууд?

Гейбриъл почувства как бузите му пламват. Не беше разговарял с почти никого за баща си от неговата смърт насам… ако онова нещо, което бе умряло в италианската градина изобщо можеше да се нарече баща му. Някога бяха той и семейството му срещу целия свят, семейство Лайтууд над всичко друго, ала сега… сега в името Лайтууд имаше толкова срам, колкото някога — гордост и Гейбриъл не знаеше как да говори за него.

— Да — рече той най-сетне. — Аз съм синът на Бенедикт Лайтууд.

— Прекрасно. Тук имам няколко от поръчките на баща ти. Вече бях започнал да се чудя дали изобщо ще дойде да си ги вземе. — Сатирът започна да ровичка отзад, а Гейбриъл се зае да разглежда стената. По нея висяха пейзажи и карти, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че изобразените по тях места не са му познати. Е, разбира се, тук беше и Идрис, с гората Брослинд и Аликанте на своя хълм, ала друга от картите изобразяваше континент, който той никога не бе виждал… а пък това дали не беше Сребърно море? Трънливите планини? Коя страна имаше лилаво небе?

— Гейбриъл — тихичко се обади Сесили до него. За първи път го наричаше с малкото му име и той тъкмо обръщаше глава към нея, когато Салоус се появи от задната част на магазина. В едната си ръка носеше вързан пакет, който подаде на младежа. Беше доста издут — очевидно съдържаше бутилките със съставките за Магнус. В другата си ръка сатирът стискаше наръч листове, които сложи на тезгяха.

— Поръчката на баща ти — заяви, подсмихвайки се мазно.

Гейбриъл сведе очи към листовете… и челюстта му увисна от ужас.

— Мили боже! — каза Сесили. — Това няма как да е възможно, нали?

Салоус източи врат, за да види какво гледа тя.

— С един човек — не, но с демон ветис и една коза — несъмнено. — Той се обърна към Гейбриъл. — Е, имате ли парите за това тук, или не? Баща ти е назад с плащанията и не може да купува на вересия до безкрай. Какво ще бъде, Лайтууд?

— Шарлот питала ли ви е дали бихте искали да бъдете ловец на сенки? — попита Гидеон.

Софи замръзна насред стълбата, с книга в ръка. Гидеон седеше край една от дългите маси в библиотеката, близо до еркерния прозорец, който гледаше към двора. Около него бяха разпилени книги и листове. Двамата бяха прекарали няколко приятни часа, претърсвайки ги за списъци и разкази за магии, подробности за уин фен и най-различни билки. Въпреки че кракът на Гидеон бързо се оправяше, той го беше вдигнал върху два стола пред себе си, а Софи жизнерадостно беше предложила тя да се катери по стълбите, за да сваля книгите, които се намираха по-нависоко. В момента държеше една на име „Pseudomonarchia Daemonum“, която имаше доста лигава на пипане корица, така че девойката нямаше търпение да я остави на масата, макар че въпросът на Гидеон я изненада достатъчно, за да я накара да се закове по средата на стълбата.

— Какво имате предвид? — рече, когато се съвзе и продължи да слиза. — Защо й е на Шарлот да ме пита подобно нещо?

Гидеон изглеждаше пребледнял, но това може би се дължеше на магическата светлина.

— Госпожице Колинс, вие сте сред най-добрите воини, които съм обучавал някога. Включително и нефилими. Ето защо ви питам. Струва ми се грехота да се похабява подобна дарба. Макар че може би това е нещо, което не ви влече?

Софи остави книгата на масата, а после седна срещу него. Знаеше, че би трябвало да се поколебае, да си даде вид, че обмисля въпроса му, но отговорът изскочи от устните й, преди да успее да го спре.

— Да бъда ловец на сенки е всичко, което някога съм искала.

Гидеон се приведе напред и магическата светлина огря очите му, от което те сякаш станаха безцветни.

— Не се ли тревожите за опасността? Колкото по-голям е някой, когато се Извиси, толкова процесът е по-рискован. Чувал съм ги да обсъждат да намалят минималната възраст, на която човек може да даде съгласие за Извисяване, до четиринайсет или дори — дванайсет години.

Софи поклати глава.

— Никога не съм се страхувала от риска. На драго сърце ще го поема. Боя се единствено, че… че ако кандидатствам, госпожа Брануел ще реши, че не съм благодарна за всичко, което е сторила за мен. Тя ми спаси живота и ме отгледа. Даде ми сигурност и дом. Няма да й се отплатя за грижите, като напусна службата си.

— Не — поклати глава Гидеон. — Софи… госпожице Колинс… вие сте свободна прислужница в дом на ловци на сенки. Притежавате Зрението. Вече знаете всичко за долноземците и нефилимите. Вие сте съвършена кандидатка за Извисяване. — Той сложи ръка върху книгата по демонология. — Аз имам глас в Съвета. Ще се изкажа във ваша полза.