Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й. Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха по този начин, усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.

— Чаках те — рече Уил и девойката вдигна лице към него с усмивка, която се стопи, когато краката й се подхлъзнаха и тя политна към ръба на скалата. Ръцете й се изтръгнаха от неговите и ето че той посягаше към въздуха, докато тя падаше далеч от него, политнала безшумно, бяло петно на синия фон на хоризонта.

Уил рязко седна в леглото. Сърцето препускаше лудешки в гърдите му. Стаята му в „Белият кон“ беше огряна от лунна светлина, която ясно очертаваше непознатите форми на мебелите — умивалника и малката масичка, върху която имаше непрочетено томче с „Проповеди за млади жени“ на Фордайс, прекалено мекия стол до камината, чийто огън беше догорял и се бе превърнал в жарава. Чаршафите му бяха студени, ала той се потеше. Преметна крака през ръба на леглото и отиде до прозореца.

На перваза имаше ваза с букет от сухи цветя и той я побутна, за да отвори прозореца със сковани от болка пръсти. Всъщност болеше го цялото тяло. Никога досега не беше яздил толкова бързо и толкова надалеч и сега беше изтощен и натъртен от седлото. Щеше да се нуждае от иратце, преди да поеме на път сутринта.

Прозорецът се отвори навън и студен вятър го облъхна, охлаждайки кожата му. Дълбоко в гърдите му се беше спотаила болка, която нямаше нищо общо с ездата. Дали беше раздялата с Джем, или пък тревогата за Теса, и сам не би могъл да каже. Продължаваше да вижда как девойката се откъсва от него, как пръстите й се отскубват от неговите и тя полита надалеч. Никога не беше вярвал в пророчески сънища, ала въпреки това не беше в състояние да разсее буцата, която тежеше в стомаха му, нито да успокои задавеното си дишане.

Лицето му се отразяваше в тъмното стъкло на прозореца и той го докосна лекичко, а пръстите му оставиха следи във влагата, избила по гладката повърхност. Зачуди се какво ли ще каже на Теса, когато я открие; как щеше да й обясни защо той бе тръгнал да я търси, а не Джем. Ако в света имаше някаква милост, навярно биха могли поне да скърбят заедно. Ако тя никога не повярваше наистина, че я обича, ако никога не отвърнеше на чувствата му, поне можеха да споделят тъгата си. Почти неспособен да понесе мисълта за това колко силно се нуждае от тихата й сила, Уил затвори очи и опря чело до хладното стъкло.

Докато вървяха през криволичещите улички на Ийст Енд, от гарата Лаймхаус към улица „Гил“, Гейбриъл не можеше да не си дава сметка за присъствието на Сесили до себе си. Магическият прах им помагаше, тъй като без него появата им в тази по-бедна част на Лондон несъмнено би привлякла внимание и навярно можеше да се окажат издърпани най-безцеремонно в някоя заложна къща, за да разгледат стоките, които се предлагаха там. Дори и така Сесили беше невероятно любопитна и често спираше, за да разгледа една или друга витрина… не само на шивашки или шапкарски магазини, но и на такива, в които се продаваше всичко — от вакса за обувки и книги до играчки и оловни войничета. Гейбриъл трябваше да си напомни, че тя идва от провинцията и че навярно никога не беше виждала оживен търговски град, да не говорим пък за нещо като Лондон. Искаше му се да можеше да я заведе на място, подхождащо на дама като нея — магазините на „Бърлингтън Аркейд“ или „Пикадили“, а не из тези тъмни, тесни улички.

И сам не знаеше какво беше очаквал от сестрата на Уил Херондейл. Да бъде също толкова неприятна колкото него? Че няма да прилича толкова смущаващо много на него, като едновременно с това е невероятно хубава? Рядко му се беше случвало да погледне лицето на Уил, без да му се прииска да го цапардоса, но това на Сесили му се струваше безкрайно очарователно. Улавяше се, че му се иска да пише поезия за това как сините й очи са като звездна светлина, а косата й — като непрогледна тъмнина, защото двете като че ли се римуваха, но имаше чувството, че стихотворението няма да се получи много добре, а и Татяна вече добре го беше наплашила от поезията. Освен това имаше неща, които никога не би успял да изрази със стихове, като например как, когато едно момиче извиеше устни по един особен начин, страшно ти се искаше да се наведеш напред и…

— Господин Лайтууд — каза Сесили с нетърпелив тон, който подсказваше, че не за първи път се опитва да привлече вниманието му. — Мисля, че подминахме магазина.