Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

От устните на Теса се откъсна невярващо възклицание.

— Защо? Та нали той ще ме принуди да се омъжа за него. Какво значение има дали притежавам знания или дух? Защо го е грижа?

— О, ти ще бъдеш повече от негова жена, госпожице Грей. Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. За това си била създадена. И колкото повече знаеш за тях, колкото по-привързана си към тях, толкова по-ефективно оръжие ще бъдеш, за да ги сравним със земята.

Теса имаше чувството, че са отнели и последната глътка въздух от гърдите й.

— Не ме е грижа какво прави Мортмейн. Няма да му помогна да причини зло на ловците на сенки. По-скоро ще умра или ще понеса мъченията му.

— Няма значение какво искаш ти. Ще откриеш, че всяка съпротива, която би могла да му окажеш, ще бъде безсмислена. А и за да унищожиш нефилимите, не е нужно да правиш нищо, освен да бъдеш самата себе си. Както и да бъдеш омъжена за Мортмейн, което не изисква никакво действие от твоя страна.

— Аз съм сгодена за друг мъж — изплю Теса. — За Джеймс Карстерс.

— О, боже. Боя се, че правата на Магистъра превъзхождат неговите. Освен това до следващия вторник Джеймс Карстерс няма да е между живите. Мортмейн изкупи целия уин фен в Англия и блокира всички нови доставки. Навярно трябваше да помислиш за това, преди да се влюбиш в един наркоман. Навремето си мислех, че ще избереш синеокия — замислено каза тя. — Не е ли обичайно момичетата да се влюбват в спасителите си?

Девойката усети как плащът на сюрреалистичното се спуска отгоре й. Не можеше да повярва, че е тук, хваната като в капан в тази карета с госпожа Блек и че магьосницата явно няма нищо против да обсъжда нейните любовни трепети. Обърна се към прозореца. Луната се беше издигнала високо в небето и тя видя, че се движат по тесен път. Около каретата имаше сенки, а под тях една скалиста клисура се губеше в мрака.

— Има много начини, по които някой може да бъде спасен.

— Е — усмихна се госпожа Блек и зъбите й проблеснаха, — бъди сигурна, че този път никой няма да дойде да те спаси.

„Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите.“

— Значи ще се наложи да се спася сама — заяви Теса.

Госпожа Блек сбърчи озадачено вежди и обърна глава към нея със скърцащ, тракащ звук. Ала девойката вече се бе стегнала, събрала бе цялата си енергия в краката и тялото си, по начина, по който я бяха учили, така че когато се хвърли към вратата на каретата, го стори с цялата сила, която притежаваше.

Чу как ключалката се строши, а госпожа Блек изкрещя — пронизителен, яростен писък. Една метална ръка я сграбчи за яката на роклята, която се откъсна и в следващия миг момичето вече падаше, блъскаше се в скалите покрай пътя, премяташе се и се хлъзгаше в клисурата, докато каретата се отдалечаваше по пътя над нея, а магьосницата викаше с пълно гърло на кочияша да спре. Вятърът свистеше в ушите на Теса, докато тя летеше надолу, размахала ръце като вятърна мелница в празното пространство около себе си, и всяка надежда, че клисурата не е дълбока или че падането няма да се окаже фатално, я напусна. Докато се носеше към дъното, зърна един тесен поток да проблясва далеч под нея, криволичейки между назъбени скали, и разбра, че ще се строши като крехък порцелан, когато се удари в земята.

Затвори очи, надявайки се краят да е бърз.

Уил стоеше на върха на един зелен хълм, загледан към морето. И то, и небето бяха толкова наситено сини, че сякаш се сливаха в едно, така че не можеше да се различи къде минава хоризонтът. Чайки кръжаха над него с крясъци, соленият вятър рошеше косата му. Бе топло като през лятото и връхната му дреха лежеше захвърлена на тревата; беше по риза и тиранти, а ръцете му бяха загорели от слънцето.

— Уил!

Обърна се при звука на познатия глас и видя Теса да идва към него по хълма. По склона му лъкатушеше пътека, покрай която растяха непознати бели цветя и сред тях девойката също приличаше на цвете в бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка, като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.

Неговото собствено сърце подскочи при вида й.

— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа до себе си.

Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него… едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се блъскаше като птица в гърдите му.