Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

По пътя имаше доста движение: талиги, товарни коне, впрегнати в закрити каруци с пиво или мляко, и дори някой и друг омнибус 22 22 Обществен градски транспорт от XIX век, предшественик на автобусите и трамваите, движещ се с помощта на животинска тяга, с възможност да превозва 15–20 пътници. — Бел.ред. , теглен от коне. Ама наистина, трябваше ли всички тези хора да са навън в средата на седмицата, задръствайки пътищата? Поне нямаше крайпътни разбойници. Железницата, бариерите за събиране на пътни такси и полицията още преди десетилетия бяха сложили край на обирите по пътищата. На Уил нямаше да му хареса особено да си губи времето с това да убива някой крадец.

Беше заобиколил Сейнт Олбанс, без да си дава труд да спира за обяд, в бързината си да стигне до „Уотлинг Стрийт“ — древния римски път, който днес се разделяше при Рокситър; едната половина отиваше към Шотландия, а другата прекосяваше Англия и стигаше до пристанището Холихед в Уелс. По пътя имаше призраци — вятърът довя шепот на англосаксонски, който наричаше пътя Wœcelinga Strœt и говореше за Бодицея, победена от римляните точно тук преди много години.

Сега, мушнал ръце в джобовете си и зареял поглед над ширналия се пред него пейзаж — беше три часът и небето започваше да потъмнява, което означаваше, че скоро щеше да му се наложи да си намери странноприемница, където да спре, за да може конят му да отпочине, а той да пренощува — Уил си спомни как бе казал на Теса, че Бодицея доказала, че и жените могат да бъдат воини. Тогава не й беше казал, че е прочел писмата й и че вече обичаше душата й на воин, скрита зад кротките й сиви очи.

Спомни си съня, който му се беше явил — синьо небе и девойката, приседнала до него на един зелен хълм. „Ти винаги ще си на първо място в сърцето ми.“ Свирепа ярост лумна в душата му. Как се осмеляваше Мортмейн да я докосва! Теса бе една от тях. Не принадлежеше на Уил — тя притежаваше твърде силен характер, за да принадлежи на когото и да било, дори на Джем — но беше част от тях и Уил изруга безмълвно консула, задето не го разбираше.

Щеше да я намери. Щеше да я открие и да я върне у дома и дори ако тя никога не го обикнеше, всичко щеше да бъде наред, тъй като щеше да е сторил това и за нея, и за себе си. Обърна се рязко към Балиос, който го погледна печално.

— Хайде, момче — подкани го Уил, докато се мяташе на седлото. — Слънцето залязва и трябва да стигнем до Хоклиф преди падането на нощта, защото май ще завали.

Младежът заби пети в хълбоците на коня и той, сякаш разбрал думите му, полетя като стрела.

— Тръгнал е към Уелс сам ? — повтори Шарлот. — Как си го оставил да направи нещо толкова… толкова глупаво?

Магнус сви рамене.

— Не е мое задължение, нито някога ще бъде, да наставлявам своеволни ловци на сенки. Всъщност, дори не съм сигурен защо обвиняваш мен. Прекарах нощта в библиотеката, в очакване Уил да се появи, за да говорим, но той така и не го стори. Накрая заспах в раздела „Бяс и ликантропия“. Понякога Улси хапе и това ме тревожи.

Никой не отговори на тази забележка, макар че Шарлот придоби още по-разстроен вид. Закуската бездруго беше доста тиха, тъй като мнозина от тях липсваха. Отсъствието на Уил не беше учудило никого — бяха предположили, че е до своя парабатай. Едва когато Сирил нахлу в трапезарията, останал без дъх и развълнуван, за да им съобщи, че Балиос го няма, се беше вдигнала тревога.

При претърсването на Института бяха открили Магнус Бейн, заспал в един ъгъл на библиотеката. Шарлот го бе разтърсила, за да го събуди, и на въпроса дали има представа къде е Уил, той бе отвърнал най-искрено, че според него младежът е тръгнал към Уелс, за да открие Теса и да я върне в Института, било то крадешком или със сила. За негова изненада, тази информация беше хвърлила госпожа Брануел в паника и тя бе свикала в библиотеката среща, на която всички задължително трябваше да присъстват… дори и Гидеон, който се беше появил, като накуцваше и се облягаше тежко на една пръчка.

— Някой знае ли кога е тръгнал Уил? — попита Шарлот, застанала начело на дългата маса, край която бяха насядали останалите.

Сесили, сключила ръце пред себе си с престорена смиреност, изведнъж страшно се заинтересува от десена на килима.

— Много красиво украшение носиш, Сесили — отбеляза Шарлот, присвивайки очи при вида на рубина, който висеше около гърлото на момичето. — Май не го видях на шията ти вчера. Всъщност спомням си, че Уил го носеше. Кога ти го даде?