Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Защо ме иска невредими?

— Ти и твоите въпроси! Почти бях забравила колко е дразнещо. Има информация, която му трябва и която единствено ти можеш да му дадеш. И все още иска да се ожени за теб. Толкова по-зле за него. Не ме интересува дали ще го тормозиш цял живот. Аз ще си получа онова, което искам от него, и ще се махна.

— Не знам нищичко, което би могло да интересува Мортмейн!

Госпожа Блек изсумтя.

— Ти си млада и глупава. Ти не си човешко същество, госпожице Грей, и много слабо осъзнаваш способностите си. Можехме да те научим на още, ако не беше толкова своеволна. Ще установиш, че Мортмейн далеч не е толкова снизходителен наставник.

— Снизходителен? — изплющя гласът на Теса. — Та вие ме пребивахте почти до смърт!

— Има и по-страшни неща от физическата болка, госпожице Грей. Мортмейн не знае що е милост.

— Именно. — Девойката се приведе напред, ангелът с часовников механизъм биеше два пъти по-бързо под роклята й. — Защо правите онова, което е поискал от вас? Знаете, че не можете да му имате доверие. Наясно сте, че той на драго сърце би ви унищожил…

— Нуждая се от онова, което може да ми даде. И ще направя всичко, което трябва, за да се сдобия с него.

— И какво е то? — попита момичето.

Чу как госпожа Блек се разсмя, а после я видя да отмята качулката си и да разкопчава наметката си.

Теса беше чела в историческите книги за глави, набити на кол над Лондонския мост, но никога не си бе представяла колко ужасно са изглеждали всъщност. Очевидно каквото и разложение да беше понесла госпожа Блек, след като главата й е била отрязана, то не беше върнато назад и сега около железния кол, забит в черепа й, висяха късове сивкава кожа. Вместо тяло имаше гладка метална колона, от която стърчаха две съчковидни ръце със стави. Сивите ръкавици от ярешка кожа, които скриваха дланите — каквито и да бяха те — с които завършваха тези ръце, добавяха последните зловещи щрихи.

Девойката изпищя.

Мушнал ръце в джобовете си, Уил стоеше на билото на един нисък хълм и нетърпеливо оглеждаше идиличния пейзаж на Бедфордшър.

Беше напуснал Лондон с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни той и Балиос, поемайки към Големия северен път. Тъй като беше тръгнал преди изгрев-слънце, улиците бяха почти пусти, докато той се носеше през Айлингтън, Холоуей и Хайгейт; беше подминал няколко амбулантни търговци с каруци, както и един-двама пешеходци, но освен тях не се бе натъкнал на нищо, което да го забави, и тъй като Балиос не се уморяваше така бързо, както обикновените коне, много скоро беше оставил Барнет зад гърба си и бе прекосил в галоп Саут Мимс и Лондон Колни.

Уил обичаше да язди в галоп — прилепен към гърба на коня, с развявана от вятъра коса, докато копитата на жребеца скъсяваха разстоянието до целта му. Сега, когато беше оставил Лондон зад себе си, усещаше едновременно раздираща болка и някаква особена свобода. Странно бе да изпитва и двете едновременно, ала то беше по-силно от него. Близо до Колни имаше езерца и той бе спрял край едно, за да напои Балиос, преди да продължат напред.

Сега, на почти трийсет мили от Лондон, му беше трудно да не си припомни как преди години беше минал оттук на път за Института. Беше изминал част от разстоянието от Уелс върху един от конете на баща си, но го беше продал в Стафордшър, след като си бе дал сметка, че няма пари за пътните такси. Сега знаеше, че му бяха предложили много лоша цена, а и с усилие се беше разделил с Хенгроен — коня, на който се беше научил да язди, докато растеше — не по-малко трудно се бе оказало да извърви пеша милите, оставащи до Лондон. Докато пристигне в Института, стъпалата му кървяха, както и дланите, тъй като беше паднал на пътя и ги беше ожулил.

Младият мъж сведе поглед към ръцете си, наложил отгоре им спомена за онези от преди години. Бяха фини ръце с дълги пръсти — като на всички в рода Херондейл. Джем винаги казваше, че е срамота, дето Уил няма и грам музикална дарба, тъй като ръцете му били създадени за пиано. Мисълта за неговия парабатай го прониза като нож и като потисна спомена, той насочи вниманието си към Балиос. Беше спрял тук не само за да напои коня, но и да му даде шепа овес — той беше добър за скоростта и издръжливостта — както и възможност животното да си отдъхне. Беше слушал разкази за кавалерии, които препускали докато конете им не издъхнели под тях, но колкото и отчаяно да искаше да настигне Теса, не можеше да си представи да направи нещо толкова жестоко.