Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Уил още по-здраво стисна ръката му.

— Добре тогава — отрони със свито гърло, — след като казваш, че ме очаква друг живот, нека и двамата се молим да не забъркам и в него такава ужасна каша като в този.

Джем се усмихна на Уил с онази усмивка, която винаги, дори и в най-черните му дни, разсейваше грижите му.

— Мисля, че все още има надежда за теб, Уил Херондейл.

— Ще се опитам да науча как да имам надежда, без ти да си до мен, за да ми помагаш.

— Теса — рече Джем. — Тя познава както отчаянието, така и надеждата. Ще се научите един друг. Открий я, Уил, и й кажи, че винаги съм я обичал. Нека моята благословия, такава, каквато е, бъде и с двама ви.

Погледите им се срещнаха и останаха така за миг. Уил не беше в състояние да каже довиждане, или каквото и да било друго. Вместо това стисна ръката на своя парабатай за последен път и като се обърна, излезе от стаята.

Конете бяха в конюшнята зад Института, през деня — територия на Сирил, където останалите рядко припарваха. Някогашен енорийски дом, тя имаше неравен каменен под, който винаги бе педантично преметен. Покрай стените имаше отделения за коне, макар че само две от тях бяха заети: едното — от Балиос, а другото — от Ксантос, които в момента бяха заспали, помахвайки лекичко с опашки, както правят конете по време на сън.

В яслите им имаше прясно сено, съвършено излъскани сбруи бяха окачени на стените и Уил реши, че ако се върне от мисията си жив, непременно трябва да каже на Шарлот, че Сирил се справя отлично с работата си.

Той събуди Балиос с тих шепот и го изведе от отделението му. Беше се научил да оседлава коне още като момче, преди да дойде в Института, и сега остави мислите си да блуждаят безцелно, докато ръцете му наместваха седлото, опъваха стремената и посягаха внимателно под животното, за да уловят опаса.

Не беше оставил бележка след себе си, никакво съобщение, адресирано до някой от Института. Джем щеше да им каже къде е отишъл, а Уил беше установил, че сега, когато най-силно се нуждаеше от тях, не беше в състояние да намери думите, които обикновено идваха така лесно. Умът му като че ли не беше в състояние да приеме мисълта, че се сбогува, затова отново и отново прехвърляше в главата си нещата, които вземаше със себе си: бойно облекло, чиста риза и яка — кой знае кога можеше да му се наложи да изглежда като джентълмен — две стилита, всички оръжия, които можеше да побере, хляб, сирене, сушени плодове и мундански пари.

Докато затягаше опаса, Балиос вдигна муцуна и изцвили. Уил се обърна рязко. Пред вратата на конюшнята стоеше слабичка женска фигура. Тя вдигна дясната си ръка и магическата светлина огря лицето й.

Беше Сесили, загърната в наметало от синьо кадифе. Тъмната й коса беше пусната и падаше свободно около лицето й, а босите й крака се подаваха изпод ръба на наметалото. Уил изпъна рамене.

— Сеси, какво правиш тук?

Тя пристъпи напред и спря на прага, свеждайки поглед към босите си нозе.

— И аз бих могла да те попитам същото.

— Обичам да си говоря с конете нощем. Добра компания са. А ти не бива да се разхождаш по нощница. Наоколо се навъртат лайтуудовци.

— Много смешно. Къде отиваш, Уил? Ако си тръгнал да търсиш още уин фен, вземи ме със себе си.

— Няма да търся уин фен.

По сините очи на сестра му си пролича, че започва да разбира.

— Отиваш да намериш Теса. Тръгнал си към Кадер Идрис.

Уил кимна.

— Вземи ме — повтори тя. — Вземи ме със себе си, Уил.

Той не беше в състояние да срещне погледа й, затова отиде да вземе юздите, макар че ръцете му трепереха, докато ги сваляше и се обръщаше към Балиос.

— Не мога да го направя. Нямаш нужната подготовка, за да яздиш Ксантос, а един обикновен кон би ни забавил.

— Каретата се теглеше от механични коне. Едва ли се надяваш да ги настигнеш.

— Не се надявам на нищо такова. Балиос може и да е най-бързият жребец в Англия, но и той се нуждае от почивка и сън. Вече съм се примирил, че няма да настигна Теса по пътя. Мога единствено да се надявам, че ще пристигна в Кадер Идрис, преди да е станало твърде късно.

— Тогава остави ме да яздя след теб и не се тревожи, ако ме задминеш…

— Бъди разумна, Сеси!

— Разумна? — избухна тя. — Виждам единствено как брат ми отново ме напуска! Минаха години, Уил! Години и аз дойдох в Лондон, за да те намеря, а ето че сега, когато пак сме заедно, ти ме изоставяш!

Балиос се размърда неспокойно, докато младежът наместваше мундщука в устата му и прекарваше поводите над главата му. Конят не обичаше виковете и Уил положи успокояващо ръка на шията му.