Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Той бръкна под ризата си и свали медальона от Магнус. Украшението се полюшна, грейнало с рубиненочервено сияние на мъжделивата светлина в конюшнята.

— Женската ти огърлица? — рече Сесили. — Е, признавам, че не ти отиваше особено.

Уил пристъпи към нея и надяна проблясващата верижка през тъмнокосата й глава. Рубинът прилепна на шията й така, сякаш медальонът беше изработен специално за нея.

— Никога не го сваляй. Той ще те предупреждава, когато наблизо има демони. Ще те пази в безопасност, в каквато искам да бъдеш, и ще ти помогне да бъдеш истински воин, което пък е това, което ти желаеш.

Сестра му сложи ръка на бузата му.

— Da bo ti, Гуилем. Byddaf yn dy golli di. 21 21 Довиждане, Гуилем. Ще ми липсваш. (От уелски.). — Бел.прев.

— И ти на мен — отвърна Уил, а после се обърна към Балиос и се метна на седлото. Сесили се отдръпна, когато брат й подкара коня към вратата и като наведе глава срещу вятъра, препусна в нощта.

Теса се събуди рязко от сънища, изпълнени с кръв и метални чудовища, и си пое рязко дъх.

Беше се сгушила като дете върху седалката на голяма карета, чиито прозорци бяха напълно закрити от тежки кадифени завеси. Седалката беше корава и неудобна, с пружини, които я мушкаха през разкъсаната и изцапана рокля. Косата й се беше развързала и падаше на провиснали кичури около лицето й. Насреща й, свита в далечния ъгъл на каретата, седеше неподвижна фигура, плътно увита в пътнически плащ и спуснала качулката над главата си. В каретата нямаше никой друг.

Теса седна с усилие, потискайки виенето на свят и прилошаването. Сложи ръка на стомаха си и се опита да диша дълбоко, макар че зловонният въздух в каретата не й помогна особено да успокои вътрешностите си. Тя докосна гърдите си и усети, че по роклята й се стича вадичка пот.

— Нали не се каниш да повърнеш? — обади се хриплив глас. — Понякога хлороформът има такъв ефект.

Фигурата с качулката обърна глава към нея и Теса разпозна госпожа Блек. На стъпалата пред Института беше прекалено шокирана, за да разгледа както трябва лицето на някогашната си похитителка, ала сега, когато можеше да го види отблизо, по тялото й пробягаха тръпки. Кожата имаше зеленикав оттенък, в очите тъмнееха черни вени, а провисналите устни разкриваха сив език.

— Къде ме водите? — настоя да узнае Теса. В готическите романи това неизменно беше първото, което питаха героините, когато ги отвлекат, и Теса, която винаги се беше дразнила на това, сега осъзна, че всъщност въпросът е напълно обясним. В подобна ситуация човек би искал най-напред да научи къде го водят.

— При Мортмейн — отвърна госпожа Блек. — Това е цялата информация, която ще получиш от мен, момиче. Дадоха ми най-строги инструкции.

Макар да беше очаквала такъв отговор, девойката усети, че гърдите й се стягат и не й достига въздух. Инстинктивно се отдалечи от госпожа Блек и дръпна перденцето на прозореца до себе си.

Отвън беше тъмно, луната бе полускрита от облаци. Пейзажът наоколо беше хълмист и суров, ненарушаван от никакви светлинки, от ни най-малък признак за живот. Тъмни канари осейваха пейзажа. Възможно най-незабелязано, Теса посегна към дръжката на вратата и я натисна. Беше заключена.

— Не се хаби — отсече госпожа Блек. — Не можеш да я отвориш, а дори да избягаш, ще те заловя. Ако не си забравила, съм много по-бърза от теб.

— Така ли успяхте да изчезнете на стълбите? — попита Теса. — В Института?

Госпожа Блек й отправи усмивка на превъзходство.

— Изчезнах в твоите очи. А всъщност просто се отдръпнах много бързо настрани, след което отново се върнах. Мортмейн ми даде това умение.

— Затова ли го правите? — изплю думите момичето. — От благодарност към Мортмейн? Не може да се каже, че той държеше особено на вас. Изпрати Джем и Уил да ви убият, когато сметна, че може да се окажете пречка за плановете му.

В мига, в който изрече имената им, Теса пребледня като платно. Бяха я отнесли, докато ловците на сенки се биеха за живота си на стъпалата пред Института. Дали бяха надвили автоматоните? Дали някой от тях беше ранен или, не дай боже, убит? Но тя несъмнено щеше да разбере, щеше да почувства, ако нещо подобно бе сполетяло някой от двамата. Та тя ги усещаше сякаш бяха късчета от собствената й душа!

— Не — рече госпожа Блек. — За да отговоря на въпроса, който се чете в очите ти — не би разбрала дали някое от онези красиви момчета, които харесваш толкова много, е мъртъв. Хората винаги си въобразяват подобни неща, но освен ако не съществува магическа връзка, като тази между двама парабатаи, това си остават просто фантазии. Когато си тръгнах, те се биеха за живота си. — Тя се ухили широко и зъбите й просветнаха с металически блясък в сумрака. — Ако Мортмейн не ми беше заповядал да те доведа при него невредима, щях да те оставя там, за да бъдеш накълцана на парчета.