Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Тя го погледна озадачено.

— Щеше ми се да видя бебето.

Тези простички думи, изпълнени с тиха печал, се забиха в сърцето й като парче стъкло. Бъдещата майка заплака и по лицето й безмълвно се застичаха сълзи.

— Шарлот — каза момчето, сякаш искаше да я утеши. — Ти винаги си се грижила за мен. Ще се грижиш прекрасно за това дете. От теб ще излезе невероятна майка.

— Не можеш да се предадеш, Джем — приглушено рече тя. — Когато те доведоха при мен за първи път, казаха, че ще живееш най-много година-две. Оттогава минаха почти шест години. Моля те, остани жив още няколко дни. Само още няколко дни — за мен.

Той я погледна меко и замислено.

— Живях за теб. Живях за Уил, а после и за Теса… и за себе си, защото исках да бъда с нея. Но не мога да живея до безкрай за другиго. Никой не би могъл да каже, че съм приветствал охотно смъртта, или че съм си отишъл без съпротива. Ако кажеш, че се нуждаеш от мен, ще остана тук, докогато мога. Ще живея заради теб и другите и ще се съпротивлявам на смъртта, докато от мен не останат само кости. Ала това не би бил моят избор.

— Тогава… — Шарлот го погледна колебливо. — Какъв би бил твоят избор?

Джем преглътна и ръката му се отпусна, докосвайки цигулката до него.

— Взех решение. Направих го, когато казах на Уил да върви. — Момчето наклони глава на една страна, а после вдигна поглед към жената и бледите му очи със сини сенки се приковаха в лицето й, сякаш я молеха да разбере. — Искам всичко това да свърши — заяви той. — Софи казва, че търсите лек за мен. Знам, че дадох разрешение на Уил, но искам всички да престанете. Шарлот, това е краят.

Когато Сесили и Гейбриъл се прибраха в Института, навън вече бе започнало да се стъмва. Да се разхожда из града с другиго, освен с брат си, беше непознато изживяване за девойката и тя остана силно изненадана от това колко й беше приятно в компанията на Гейбриъл Лайтууд. Беше я накарал да се смее, въпреки че тя бе сторила всичко възможно, за да го скрие, и най-услужливо се беше натоварил с всички пакети, макар Сесили да бе очаквала, че ще възрази против ролята на носач.

Вярно, че може би не трябваше да изхвърля онзи сатир през витрината… нито пък в канала след това. Ала й беше трудно да го вини. Прекрасно знаеше, че бе избухнал не заради непристойните рисунки, които Салоус й беше показал, а заради напомнянето за баща му.

„ Странно — помисли си момичето, докато изкачваха стъпалата на Института, — колко много се различава той от брат си .“ Тя беше харесала Гидеон още с пристигането си, но го намираше тих и затворен. Той не говореше много и макар че понякога помагаше на Уил с нейното обучение, беше сдържан и сериозен с всички, освен със Софи. В нейно присъствие понякога човек можеше да забележи проблясъци на шеговитост от негова страна. Притежаваше особено чувство за хумор и мрачно наблюдателна природа в допълнение към спокойната си душа.

Събирайки късчета информация от Теса, брат си и Шарлот, Сесили бе успяла да скърпи историята на семейство Лайтууд, което й бе помогнало да разбере защо Гидеон е толкова мълчалив. Почти като нея и Уил, той също беше обърнал гръб на семейството си и носеше белезите от тази загуба. Изборът на Гейбриъл беше различен. По-малкият брат бе останал до баща си и бе наблюдавал бавната разруха на ума и тялото му. Какви ли мисли се бяха въртели в главата му, докато това се бе случвало? В кой момент си бе дал сметка, че е направил погрешния избор?

Обектът на мислите й отвори входната врата и когато Сесили прекрачи прага на Института, бе посрещната от гласа на Бриджет, долитащ от вътрешността:

— Тя пее — рече Сесили, докато поемаше по стълбите. — Отново.

Гейбриъл, крепейки ловко пакетите, издаде равнодушен звук.

— Умирам от глад. Чудя се дали бих могъл да си изпрося малко хляб и студено пилешко, ако й кажа, че нямам нищо против песните й.

— Всички имат нещо против песните й. — Сесили хвърли кос поглед към твърде красивия му профил. Гидеон също изглеждаше добре, но Гейбриъл сякаш беше изваян от сурови черти, брадичка и скули, което на момичето й се струваше много по-изящно. — Нали знаете, че вината не е ваша — добави тя неочаквано.