Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Когато отговори, Гейбриъл прозвуча като детенце:

— Как ще разбера дали правя верния избор?

Отвън се разнесе тропот на конски копита. Мълчаливите братя си тръгваха. „Джем“, помисли си Сесили с остра болка в сърцето. Брат й винаги беше гледал на него като на своята пътеводна звезда — компас, който неизменно го насочва в правилната посока. Тя никога досега не беше смятала брат си за щастливец и изобщо не бе очаквала да си го помисли точно днес и все пак… все пак беше точно така. Да имаш някого, на когото винаги можеш да разчиташ по този начин, без непрекъснато да се тревожиш, че поемаш по грешен път.

Колкото за себе си, толкова и за момчето до прозореца, Сесили придаде твърдо звучене на гласа си:

— Може би, Гейбриъл Лайтууд, аз имам вяра във вас.

Дворът на странноприемницата „Зеленият мъж“ се беше превърнал в същинско езеро от кал, когато Уил дръпна юздите на грохналия си кон и се плъзна от широкия му гръб. Беше изтощен, схванат и натъртен от седлото, а заради лошото състояние на пътищата и умората, която сковаваше и него, и Балиос, през последните няколко часа се беше движил с ужасно темпо. Вече се стъмваше и той с облекчение видя, че един от прислужниците в конюшнята бърза към него с окаляни до коленете ботуши и фенер, който хвърляше топла жълта светлина.

— Ама че мокра вечер, а, господине? — жизнерадостно каза момчето, когато се приближи.

Приличаше на най-обикновено човешко момче, ала у него имаше нещо пакостливо, някакъв намек за зло духче… понякога елфическата кръв, предавала се през поколенията, можеше да намери израз в обикновени хора и дори в ловци на сенки, в извивката на око или блясъка на зеница. Разбира се, че момчето притежаваше Зрението. „Зеленият мъж“ беше добре известна междинна спирка за долноземците и Уил се бе надявал да я достигне преди залез-слънце. Беше му омръзнало да се преструва пред мунданите, да прибягва до магически прах, да се крие.

— Мокро, а? Не думай! — промърмори той, докато от косата му се процеждаше вода и капеше върху миглите му.

Беше приковал очи във вратата на странноприемницата, през която струеше уютна жълта светлина. По притъмнялото небе над него бяха надвиснали черни облаци, които вещаеха още дъжд.

Момчето улови юздите на Балиос.

— Имате един от онези магически коне! — възкликна то.

— Да. — Уил потупа запотения хълбок на жребеца. — Има нужда да бъде разтрит, както и специална грижа.

Момчето кимна.

— Значи сте ловец на сенки, а? Такива рядко се отбиват насам. Един, не много отдавна, ама той беше дърт и неприятен…

— Слушай — прекъсна го Уил. — Има ли свободни стаи?

— Не съм сигурен дали са останали самостоятелни стаи, господине.

— Е, аз искам самостоятелна, затова най-добре да се намери. Както и конюшня за жребеца ми за през нощта, също така вана и вечеря за мен. Сега върви да се погрижиш за коня, а аз ще видя какво ще каже съдържателят.

Ханджията преливаше от желание да му угоди и за разлика от момчето, не направи никакъв коментар за Знаците по ръцете и гърлото на Уил, а му зададе най-обикновени въпроси:

— Сам ли искате да вечеряте, или ще хапнете в общата стая, господине? И кога предпочитате да се изкъпете — преди да се нахраните или след това?

Уил, който имаше чувството, че е оплескан с кал до ушите, избра първо да се изкъпе, макар да се съгласи да вечеря в общата стая. Беше взел прилична сума мундански пари със себе си, но да вечеря в самостоятелна гостна беше ненужен разход, особено когато дори не го беше грижа какво ще яде. Храната беше просто гориво за пътя и нищо друго.

Въпреки че ханджията не беше обърнал особено внимание на това, че Уил е нефилим, в общата стая на странноприемницата имаше други, които не бяха толкова безразлични. Когато Уил се облегна на тезгяха, група млади върколаци край масивната камина, които бяха прекарали по-голямата част от деня, наливайки се с евтина бира, зашушукаха помежду си. Младежът се опита да не им обръща внимание, докато поръчваше грейка за себе си и овесена ярма за коня си, както би сторил всеки благороден джентълмен, но пронизващите им очи го гледаха лакомо, поглъщайки всяка подробност — от мократа коса и калните ботуши до тежкото палто, от което не можеше да се разбере дали отдолу е скрит обичайният за нефилимите колан с оръжия.