Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— По-полека, момчета — обади се най-високият от групичката. Той седеше съвсем близо до огъня. Лицето му беше в сянка, ала пламъците осветиха дългите му пръсти, когато извади изящна майоликова кутия и замислено щракна ключалката й. — Аз го познавам.

— Познаваш го? — попита невярващо един от по-младите върколаци. — Онзи нефилим? Приятел ли ти е, Скот?

— О, не, не ми е приятел. Не точно. — Улси Скот поднесе клечка кибрит към върха на пурата си и погледна момчето в другия край на стаята над малкото пламъче. По устните му заигра усмивка. — Ала е доста интересно, че е тук. Наистина интересно.

— Теса!

Дрезгавият вик отекна в ушите й и тя седна рязко на брега; цялото й тяло трепереше.

— Уил?

Девойката скочи на крака и се огледа. Луната се беше скрила зад облак и небето приличаше на тъмносив мрамор, прорязан от черни жилки. Реката течеше покрай нея, тъмносива в сумрака, и когато хвърли поглед наоколо, видя единствено изкорубени дървета, стръмната скала, по която беше паднала, и полята, ширнали се в противоположната посока, осеяни с каменни огради и по някой чифлик в далечината. Не се виждаше никакъв град, нито дори шепа светлинки, издаващи някое малко селце.

— Уил — прошепна тя отново и обви ръце около тялото си.

Сигурна бе, че именно него бе чула да я вика. Никой друг глас не звучеше като неговия. Ала това беше нелепо. Той не беше тук. Не би могъл да бъде. Може би, също като Джейн Еър, чула вятърът да донася гласа на господин Рочестър, и тя сънуваше наяве.

Ако не друго, този сън я беше изтръгнал от безсъзнанието й. Теса носеше само тънка рокля, която не бе предвидена за излизане навън, и никакво палто или шапка. Вятърът проникваше през дрехите й като леденостуден нож и се забиваше в кожата й. Полите й все още бяха мокри, роклята и чорапите й — разкъсани и изцапани с кръв. Ангелът най-вероятно беше спасил живота й, но не я беше предпазил от наранявания.

Тя го докосна лекичко, надявайки се на някакво напътствие, ала той бе все така безмълвен както винаги. Докато отдръпваше ръка от него обаче, в съзнанието й отекна гласът на Уил: „Понякога, когато трябва да реша как да свърша нещо, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той“.

Един герой от книга, помисли си Теса, някой добър и разумен герой, би тръгнал покрай потока. Един герой от книга щеше да знае, че човешките поселища често биват издигани в близост до вода и би потърсил помощ, вместо да се лута из гората. Тя обви решително ръце около тялото си и пое уморено по брега.

Когато Уил — изкъпан, обръснат и облечен в риза с чиста яка — се върна в общата стая, за да вечеря, тя вече беше наполовина пълна с хора.

Е, не точно хора. Докато го отвеждаха до масата му, мина покрай тролове, насядали близо един до друг над халби с бира и изглеждащи досущ като съсухрени старци, ако не се брояха бивните, които стърчаха от долната им челюст. Слабоват магьосник с рошава кестенява коса и трето око в средата на челото режеше телешки котлет. Край огъня седеше група… върколаци, досети се Уил по подобното им на глутница държание. Помещението миришеше на влага, въглени и готвено и стомахът на Уил изкъркори. Досега не си беше дал сметка колко е гладен.

Докато отпиваше от възкиселото вино и ядеше храната, която му бяха донесли — жилаво еленско с картофи — Уил разучаваше карта на Уелс, опитвайки се да не обръща внимание на погледите на останалите гости. Явно момчето от конюшнята беше право — тук рядко се отбиваха нефилими. Младежът имаше чувството, че Знаците му горят като следи от жигосано. Когато чиниите бяха отнесени, той извади лист хартия и се залови да пише писмо.

Шарлот,

Съжалявам, че си тръгнах от Института без твоето разрешение. Моля те за прошка, ала чувствах, че нямам друг избор.

Това обаче не е причината да ти пиша. Край пътя намерих доказателство, че Теса е минала оттук. По някакъв начин е успяла да хвърли нефритения си медальон през прозореца на каретата и смятам, че го е сторила, за да можем да я проследим с негова помощ. Бижуто е у мен сега — неоспоримо доказателство, че бяхме прави в предположението си относно местонахождението на Мортмейн. Той несъмнено е в Кадер Идрис. Трябва да пишеш на консула и да настояваш да изпрати многочислен отряд в планината.

Уил запечата писмото и повика ханджията, който го увери, че срещу два шилинга и половина момчето ще го предаде на нощната пощенска кола. След като плати, младежът се облегна в стола, чудейки се дали да не опита да преглътне още една чаша вино, за да е сигурен, че ще заспи… когато остра, пронизваща болка го преряза през гърдите. Усещането бе сякаш в тялото му се беше забила стрела и той политна назад. Винената чаша падна на пода и се строши. Изправи се на крака и се подпря на масата с две ръце. Смътно усещаше, че го гледат и че ханджията му говори нещо разтревожено, ала болката беше прекалено силна, за да е в състояние да мисли.