Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Уил грабна падналата кама и се обърна към другите. Останали само трима, те определено не изглеждаха така уверени, както преди. Студена, хищна усмивка изви устните му и той усети металическия вкус на дъжд и кръв.

— Елате и ме убийте. Елате и ме убийте, ако смятате, че можете. — Той подритна върколака в краката си. — Но ще трябва да се постараете повече от приятелчето си.

Те се нахвърлиха отгоре му, извадили остри нокти, и Уил падна тежко на земята, удряйки главата си в каменните плочи. Те раздраха рамото му, ала той се извъртя под обсипващите го удари и замахна с камата си. Отекна пронизителен вик на болка, завършил със скимтене, и тежкото тяло отгоре му, което се движеше и бореше, изведнъж се отпусна безжизнено. Уил се претърколи настрани и скочи на крака, обръщайки се светкавично.

Върколакът, когото беше намушкал, лежеше с широко отворени очи, мъртъв, в бързо разширяваща се локва от кръв и дъждовна вода. Последните двама от глутницата се мъчеха да се изправят, кални и подгизнали. От рамото на Уил течеше кръв, където един от тях беше оставил дълбоки бразди с ноктите си. Болката беше великолепна. Той се разсмя през кръвта и калта, стичащи се от лицето му, докато дъждът отмиваше алената течност от острието на камата му.

— Пак — каза той и едва разпозна собствения си глас, неестествен, дрезгав и смъртоносен. — Пак.

Един от върколаците се обърна и побягна. Уил отново се разсмя и пристъпи към последния от нападателите си, който стоеше като вцепенен, вдигнал ръце с хищни нокти… дали в израз на храброст, или на ужас, младият мъж не беше сигурен и не се интересуваше. Един силен удар с тласък напред и щеше да премине през сухожилия и кости и да потъне в сърцето…

— Спрете! — Разнеслият се глас беше суров, заповеднически, познат. Уил извърна поглед настрани. Прегърбил рамене, за да се предпази от дъжда, Улси Скот крачеше през двора. — Заповядвам и на двама ви да престанете незабавно!

Върколакът веднага отпусна ръце, хищните му нокти изчезнаха и той наведе глава — класически жест на подчинение.

— Господарю…

Клокочещ гняв се разля във вените на Уил, изличавайки всяка следа от разум и трезва мисъл, и оставяйки единствено ярост. Той посегна и като издърпа върколака към себе си, го стисна за врата и опря острието в гърлото му. Улси, който вече беше само на няколко крачки от тях, се закова на място. Зелените му очи мятаха искри.

— Само още една стъпка — заяви Уил — и ще прережа гърлото на малкото ти вълче.

— Казах да престанете — рече Улси с равен глас. Както винаги беше облечен в добре ушит костюм, върху който носеше брокатено палто, макар че сега всичко беше доволно подгизнало от дъжда. Русата му коса, залепнала по челото и шията, бе изгубила цвета си от водата. — И двамата.

— Само че аз не съм длъжен да те слушам ! — изкрещя Уил. — Аз печелех. Печелех! — Погледът му обходи пръснатите из двора тела на тримата вълци, с които се беше бил: двама от тях — в безсъзнание, третият — мъртъв. — Глутницата ти ме нападна, без да съм ги предизвикал. Нарушиха Съглашението. Аз просто се защитавах. Те нарушиха Закона ! — Гласът му се извиси, остър и неузнаваем. — Кръвта им ми се полага и смятам да я получа !

— Да, да, ведра с кръв — каза Улси. — И ако си я вземеш, какво ще правиш с нея? Изобщо не те е грижа за този тип. Пусни го да си върви.

— Не.

— Поне го пусни, за да може да се бие.

Уил се поколеба, а после пусна върколака, който се обърна към главатаря на глутницата, видимо ужасен. Улси щракна с пръсти.

— Бягай, Конрад — заповяда той. — Бързо. Веднага.

Върколакът не чака втора подкана — втурна се скорострелно и много скоро изчезна зад конюшнята. Уил се обърна към Улси с ехидна усмивка.

— Значи всички от глутницата ти са страхливци? — рече той. — Петима срещу един ловец на сенки. Така ли го правите?

— Не съм им казвал да те нападат. Те са млади, глупави и буйни. И половината им глутница беше избита от Мортмейн. За което обвиняват нефилимите. — Улси се приближи още малко и очите му обходиха Уил, студени като зелен лед. — Да разбирам ли, че парабатаят ти е мъртъв — добави той с шокираща нехайност.

Уил изобщо не беше готов да чуе тези думи, никога нямаше да бъде готов. За миг битката беше прочистила главата му от болката, но сега тя заплашваше да се завърне, всепоглъщаща и ужасяваща. Той ахна задавено, сякаш Улси го беше ударил, и неволно отстъпи назад.

— И заради това ти се опита да намериш смъртта си, така ли, нефилимско момче? Това ли се случи?