Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Уил отметна мократа коса от лицето си и погледна Улси с омраза.

— Може би.

— Така ли възнамеряваш да почетеш паметта му?

— Какво значение има? — каза Уил. — Той е мъртъв. Никога няма да узнае какво правя или не правя.

— Моят брат е мъртъв — заяви Улси. — А аз все още се мъча да изпълня желанията му, да продължа Претор Лупус в негова памет и да живея така, както той би искал от мен. Мислиш ли, че щеше да ме откриеш в място като това, където се храня с помия, наливам се с оцет и затънал в кал до колене, гледам как някакъв отегчителен ловец на сенки унищожава още от членовете на бездруго оредялата ми глутница, ако не служех на по-висша цел от собствените си желания и скърби? Също като теб, ловецо на сенки. Също като теб.

— О, господи! — Камата се изплъзна от ръката на Уил и тупна в калта до краката му. — Какво ще правя сега? — прошепна той.

Нямаше никаква представа защо пита Улси, само че на света нямаше никой друг, към когото да се обърне. Дори когато мислеше, че е прокълнат, не се беше чувствал толкова самотен.

Върколакът го изгледа хладно.

— Направи онова, което твоят побратим би искал да сториш — отвърна Улси, а после се обърна и пое към странноприемницата.

Консул Уейланд,

Пиша ви по въпрос от жизненоважно значение. Един от ловците на сенки от Института ми, Уилям Херондейл, в този миг пътува към Кадер Идрис. По пътя се е натъкнал на неоспоримо доказателство, че госпожица Грей е минала оттам. Прилагам писмото му, за да го прочетете със собствените си очи, ала сигурна съм, ще се съгласите, че местонахождението на Мортмейн е установено и че трябва възможно най-бързо да съберем силите, с които разполагаме, и незабавно да поемем към Кадер Идрис. В миналото Мортмейн вече е доказал, че притежава невероятно умение да се изплъзва от мрежите ни. Трябва да се възползваме от този момент и да ударим възможно най-светкавично и мощно. Очаквам бързия ви отговор.

Стаята беше студена. Огънят в камината отдавна беше догорял, а вятърът отвън виеше около ъглите на Института и разтърсваше стъклата на прозорците. Лампата на нощното шкафче мъждукаше едва-едва и Теса зъзнеше в стола до леглото, въпреки шала, увит около раменете й.

Джем спеше в леглото, отпуснал глава върху ръката си. Дишаше толкова, колкото да раздвижва почти незабележимо завивките, ала лицето му беше бледо като чаршафите.

Девойката се изправи, оставяйки шала да се свлече от раменете й. Беше по нощница, също като в нощта, в която се бяха запознали, когато бе нахлула в стаята му и го беше заварила да свири на цигулка до прозореца. „Уил“, беше попитал тогава, „ти ли си това?“

Джем се раздвижи и промърмори, когато Теса се мушна в леглото до него и зави и двама им с одеялата. Обви ръце около неговите и ги задържа между дланите си. Преплете пръстите си в неговите и целуна хладната му буза, стопляйки кожата му с дъха си. Много бавно усети как той се размърда до нея, сякаш присъствието й го връщаше към живота.

Очите му се отвориха и потънаха в нейните. Бяха сини, мъчително сини, с онзи цвят, с който небето се сливаше с морето.

— Теса? — каза Уил и тя си даде сметка, че именно той е в ръцете й, че именно Уил умира, именно той поема последните си глътки въздух… а върху ризата му имаше кръв, точно над сърцето, бързо нарастващо алено петно…

Теса седна в леглото и си пое рязко дъх. В продължение на един дълъг миг се оглеждаше объркано наоколо. Малката тъмна стая, плесенясалото одеяло, увито около нея, влажните дрехи и израненото й тяло — всичко това й се струваше така чуждо. А после спомените се завърнаха в ума й като вълна, а с тях — и усещането, че й прилошава.

Институтът й липсваше до болка, по начин, по който никога не й беше липсвал дори домът й в Ню Йорк. Липсваше й властният, ала грижовен глас на Шарлот, изпълненото с разбиране докосване на Софи, размотаването на Хенри и разбира се — то беше по-силно от нея — липсваха й Джем и Уил. До смърт се боеше за Джем и за здравето му, но се страхуваше и за Уил. Битката в двора беше кървава, ожесточена. Всеки един от тях можеше да е бил ранен и дори убит. Какво означаваше сънят й, в който Джем се беше превърнал в своя парабатай. Годеникът й болен ли беше, опасност ли грозеше живота на Уил? Само не и някой от тях, молеше се тя безмълвно. Моля те, нека да умра аз, но не и някой от двамата да пострада.