Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Ала не. Това се изричаше, когато ви съединяваха, не когато ви разделяха. Давид и Джонатан също бяха разделени от смъртта. Разделени, но не и разединени.

— Преди време ти казах, Джем, че никога няма да ме напуснеш — заяви Уил, стискайки дръжката на камата с окървавената си ръка. — И ти все още си с мен. Когато дишам, ще мисля за теб, защото без теб щях да умра още преди години. Когато се събуждам и когато заспивам, когато вдигам ръце, за да се защитя и когато легна, за да умра, ти ще бъдеш с мен. Ти вярваш, че се раждаме отново и отново. Аз вярвам, че има река, която разделя мъртвите и живите. Едно знам със сигурност: ако се преродим, ще те срещна в друг живот, а ако наистина има река, ти ще ме чакаш на брега й, за да я прекосим заедно. — Уил си пое дълбоко дъх и като пусна ножа, вдигна ръка. Порязването върху дланта му вече зарастваше — резултат от половин дузината иратцета по него. — Чу ли това, Джеймс Карстерс? Двамата сме свързани, ти и аз, през вододела на смъртта, през колкото и поколения да ни очакват. Завинаги.

Изправи се на крака и погледна към ножа. Оръжието беше на Джем, кръвта — негова. Това късче земя, независимо дали някога щеше да го намери отново, независимо дали оцелееше, за да го потърси, щеше да бъде тяхно.

Уил се обърна и тръгна към Балиос, към Уелс и Теса. И повече не погледна назад.

До: Шарлот Брануел

От: Консул Джосая Уейланд

Доставено по лакей

Уважаема госпожо Брануел,

Не съм сигурен, че напълно разбирам писанието ви. Струва ми се невероятно, че разумна жена като вас отдава такова огромно значение на думите на момче като Уил Херондейл, което неведнъж е доказвало своето безразсъдство и ненадеждност. Самият аз нямам намерение да го сторя. Както става ясно от писмото му, господин Херондейл се е впуснал в необмислено преследване без ваше знание. Той е напълно способен да съчини подобна история, за да подпомогне начинанието си. Няма да изпратя отряд от ловци на сенки единствено заради прищевките и лекомислените думи на едно момче.

Ако обичате, прекратете настояването си да бъдат изпратени войски към Кадер Идрис. Напомням ви, че аз съм консулът. Аз командвам армиите на ловците на сенки, госпожо, а не вие. Вместо това се постарайте да озаптите вашите ловци на сенки.

— Един мъж иска да ви види, госпожо Брануел.

Шарлот вдигна отпаднало очи и видя, че Софи стои на прага. Изглеждаше уморена, като всички тях; личеше си, че е плакала. Шарлот прекрасно познаваше следите от сълзи — нали ги виждаше върху собственото си лице всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото.

Седнала зад бюрото си в гостната, тя се взираше в писмото, което държеше. Не беше очаквала консулът да се зарадва на новините й, но не беше очаквала и подобна отявлена неприязън и такъв категоричен отказ. „Аз командвам армиите на ловците на сенки, госпожо, а не вие. Вместо това се постарайте да озаптите вашите ловци на сенки.“

„Постарайте се да ги озаптите.“ Шарлот беше бясна. Сякаш те бяха деца, а тя — тяхна бавачка или гувернантка, чиято задача беше да ги покаже на консула, чистички и спретнати, а през останалото време да ги държи далеч от очите му в стаята за игри, за да не му досаждат. Те бяха ловци на сенки , също като нея. И ако консулът смяташе, че на Уил не може да му се има доверие, значи беше глупак. Той знаеше за проклятието — самата Шарлот му беше казала за него. Лудостта на Уил открай време беше като тази на Хамлет — наполовина преструвка, наполовина буйност, и двете — стремящи се към определена цел.

Огънят пръскаше искри в камината, отвън дъждът се лееше като из ведро, рисувайки сребърни ивици по стъклата на прозорците. Тази сутрин беше минала покрай стаята на Джем — вратата беше отворена, чаршафите — свалени от леглото, вещите му — прибрани. Стаята би могла да бъде на когото и да било. Всички следи от годините, които той беше прекарал с тях, ги нямаше, изчезнали за миг. Шарлот се бе облегнала на стената в коридора с оросено от пот чело и горящи очи. „О, Разиел, правилно ли постъпих?“

Тя прокара ръка по очите си.

— Точно сега ли? Не е консулът, нали?

— Не, госпожо — поклати тъмнокосата си глава Софи. — Алойзиъс Старкуедър. Казва, че е дошъл по извънредно спешен въпрос.

— Алойзиъс Старкуедър? — въздъхна Шарлот. Някои дни й сервираха ужас след ужас. — Е, покани го да влезе тогава.

Тя сгъна отговора, който беше написала на консула, и тъкмо го беше запечатала, когато Софи се върна, въвеждайки мъжа в стаята, преди да се извини и да се оттегли. Шарлот не се изправи зад бюрото си. Той изглеждаше така, както и последния път, когато го беше видяла, все едно се беше калцирал — макар да не се подмладяваше, сякаш не можеше и да остарява повече. Лицето му беше същинска плетеница от бръчки, обрамчени от бяла брада и бяла коса. Дрехите му бяха сухи — Софи вероятно беше окачила палтото му на долния етаж. Носеше костюм, чиято кройка беше излязла от мода преди поне десет години и който лъхаше леко на нафталин.