Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Моля, седнете, господин Старкуедър — покани го Шарлот, толкова любезно, колкото бе в състояние да се обърне към някого, когото знаеше, че не я харесва и че е ненавиждал баща й.

Ала той не седна. Беше сплел ръце зад гърба си и когато се обърна, оглеждайки стаята, Шарлот забеляза с пристъп на тревога, че единият от маншетите на сакото му е опръскан с кръв.

— Господин Старкуедър. — Сега вече тя се изправи. — Ранен ли сте? Да повикам ли Братята?

— Ранен? — излая той. — Защо да съм ранен?

— Ръкавът ви — посочи Шарлот.

Той вдигна ръка и я погледа за миг, преди да се изсмее шумно.

— Не е моята кръв. Бих се, по-рано. Той имаше някои възражения…

— Възражения за какво?

— За това, че му отсякох всички пръсти, а после му прерязах гърлото — заяви Старкуедър, срещайки очите й. Неговите собствени бяха сиво-черни, като цвета на камък.

— Алойзиъс — Шарлот забрави всякакви формалности, — Съглашението забранява непредизвикани нападения над долноземци.

— Непредизвикани? Аз бих казал, че е предизвикано, и още как. Тези като него убиха внучката ми. Дъщеря ми едва не умря от скръб. Домът Старкуедър — унищожен…

— Алойзиъс! — жената вече беше сериозно разтревожена. — Домът ти не е унищожен. В Идрис има и други от рода Старкуедър. Не го казвам, за да омаловажа болката ти, защото някои загуби никога не ни напускат. — „Джем.“ Мисълта изникна неканена в ума й и болката беше толкова силна, че я тласна обратно в стола. Тя подпря лакти на бюрото и зарови лице в ръцете си. — Не знам защо си дошъл да ми го кажеш точно сега — промълви. — Не видя ли руните върху вратата на Института? За нас това е време на голяма скръб…

— Дойдох да ти го кажа, защото е важно! — избухна старецът. — Става въпрос за Мортмейн и Теса Грей.

Шарлот свали ръце.

— Какво знаеш за Теса Грей?

Алойзиъс се извърна. Стоеше с лице към огъня и тялото му хвърляше дълга сянка върху персийския килим.

— Аз не съм от онези, които държат особено на Съглашението — каза той. — И ти го знаеш. Присъствала си на заседания на Съвета заедно с мен. Отраснах, вярвайки, че всичко, докоснато от демони, е скверно и нечисто. Че е кръвно право на всеки ловец на сенки да избива тези създания и да взема притежанията им като плячка и военни трофеи. Аз отговарях за стаята, в която ги съхранявахме в Института, и се грижех тя винаги да е пълна до деня, в който бяха прокарани новите Закони. — Мъжът се намръщи.

— Нека отгатна — рече Шарлот. — Не си спрял и след това.

— Разбира се, че не — отвърна възрастният господин. — Какво са човешките закони в сравнение с тези на Ангела? Знам как е правилно да се вършат нещата. Внимавах да не привличам ненужно внимание, но не престанах да вземам бойни трофеи, нито пък да унищожавам долноземците, изпречили се на пътя ми. Един от тях беше Джон Шейд.

— Бащата на Мортмейн.

— Магьосниците не могат да имат деца — озъби се Старкуедър. — Шейд е предал нечестивите си умения с метала на някое човешко момче, което са намерили и обучили. Спечелил е доверието му.

— Малко е вероятно семейство Шейд да са откраднали Мортмейн от родителите му — рече Шарлот. — Вероятно е бил дете, което иначе би умряло в някой приют за бедни.

— Беше противоестествено. Магьосниците не бива да отглеждат човешки деца. — Алойзиъс се взираше втренчено в горящите въглени. — Ето защо нахлухме в дома на Шейд. Убихме него и жена му. Момчето избяга. Неговият принц с часовников механизъм . — Той изсумтя. — Отнесохме някои от нещата му в Института, но никой от нас не успя да разбере какви са. Бе най-обикновено нападение. Всичко протече по план. Поне докато не се роди внучката ми, Адел.

— Знам, че е умряла по време на церемонията по поставянето на първата руна. — Шарлот несъзнателно сложи ръка върху корема си. — Съжалявам. Огромна мъка е да имаш болнаво дете…

— Тя не се роди болнава! — излая той. — Беше здраво дете. Красиво, наследило очите на сина ми. Всички я обожаваха, докато една сутрин не се събудихме от писъка на снаха ми. Настояваше, че детето в люлката не е нейната дъщеря, макар да си приличаха като две капки вода. Кълнеше се, че познава собственото си дете и че това не било то. Помислихме си, че е полудяла. Дори когато очите на детето от сини ставаха сиви… е, това често се случва с бебетата. Едва когато се опитахме да й поставим първите Знаци, започнах да си давам сметка, че снаха ми е била права. Адел… за нея болката беше убийствена. Тя пищеше ли, пищеше и се гърчеше. Кожата й изгоря там, където я беше докоснало стилито. Мълчаливите братя сториха всичко по силите си, ала на следващата сутрин тя вече беше мъртва.