Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Той крои планове за създаването на устройства с невиждана досега мощ и дълбоко се боя, че уникалните умения на госпожица Грей ще му помогнат в това начинание. Тя за нищо на света не би искала да ни навреди, ала не знаем на какви заплахи и унижения ще я подложи Мортмейн. От жизненоважно значение е да й се притечем на помощ незабавно, за да спасим не само нея, но и себе си.

С оглед на тази информация, отново ви умолявам да съберете войските, с които разполагате и да ги изпратите към Кадер Идрис.

Теса се разбуди бавно, сякаш за да дойде в съзнание трябваше да измине дълъг, тъмен коридор и тя пълзеше по него като охлюв, протегнала ръка напред. Най-сетне го достигна и отвори вратата, разкривайки…

Ослепителна светлина. Златни лъчи, не като тези на магическата светлина. Надигна се и се огледа наоколо.

Седеше в простичко месингово легло с мек дюшек, постлан върху обикновен матрак, и дебел пухен юрган, метнат отгоре. Стаята, в която се намираше, изглеждаше така, сякаш беше издълбана в някоя пещера. В нея имаше висок скрин, умивалник със синя кана върху него, както и гардероб, в който, както Теса видя през открехнатата му врата, висяха дрехи. Нямаше прозорци, но за сметка на това имаше камина, в която весело бумтеше огън. От двете страни на камината бяха окачени портрети.

Теса стана от леглото и потръпна, когато босите й крака докоснаха студения под. Не я заболя чак толкова, колкото би могло да се очаква, като се имаше предвид в какво състояние беше тялото й. Погледна надолу и две неща я накараха да се сепне: първо, че не носи нищо друго, освен прекалено голям халат от черна коприна, и второ, че синините и раните й бяха изчезнали почти напълно. Все още беше понатъртена, ала кожата й, бледа на фона на черната коприна, беше гладка. Докосна косата си и усети, че вместо да е сплъстена от кръв и кал, тя бе чиста и падаше меко по раменете й.

Което повдигаше въпроса кой я беше почистил, излекувал и сложил в това легло. Теса не помнеше нищо след схватката си с автоматоните в малката селска къщурка, докато госпожа Блек се смееше. Най-сетне едно от механичните създания я беше стиснало за гърлото и тя бе изгубила съзнание, потъвайки в благословен мрак. И все пак, мисълта за това как магьосницата я съблича и къпе беше ужасяваща, макар и може би не толкова, колкото мисълта, че го прави Мортмейн.

По-голямата част от мебелите в стаята бяха подредени в едната половина на пещерата, докато другата беше почти празна, макар че върху стената се виждаха правоъгълните очертания на черна врата. Един бърз поглед наоколо и тя се отправи натам…

Само за да бъде спряна по средата на стаята с болезнена сила. Тя залитна назад, увивайки се още по-плътно в халата си. Челото й смъдеше, сякаш го беше ударила в нещо . Протегна предпазливо ръка, за да опипа въздуха пред себе си.

И наистина усети нещо твърдо, сякаш между нея и другата половина на стаята се издигаше съвършено прозрачна стъклена стена. Тя долепи длани до нея. Стената може и да беше невидима, но беше твърда като диамант. Плъзна ръце нагоре, чудейки се колко ли беше висока…

— На ваше място не бих се хабил — разнесе се познат студен глас откъм вратата. — Инсталацията минава през цялата пещера, от стена до стена и от пода до тавана. Вие сте напълно изолирана зад нея.

Теса се бе вдигнала на пръсти, ала при тези думи се отпусна и направи крачка напред.

Мортмейн.

Беше точно такъв, какъвто го помнеше. Жилав, не особено висок, със смугло лице и грижливо оформена брада. Необикновено обикновен, с изключение на очите, които бяха студени и сиви като зимна буря. Носеше гълъбовосив костюм, не прекалено официален, а такъв, какъвто един джентълмен би облякъл, за да прекара следобеда в клуба си. Обувките му бяха излъскани до съвършенство.

Теса не каза нищо, само се загърна още по-плътно с черния халат. Той беше огромен и скриваше цялото й тяло, ала без долна риза, корсет, чорапи и турнюр, тя се чувстваше гола и изложена на показ.

— Не изпадайте в паника — продължи Мортмейн. — Не можете да стигнете до мен през стената, но и аз не мога да стигна до вас. Не и без да разваля цялата магия, а това би отнело време. — Той замълча за миг. — Исках да се чувствате по-сигурна.

— Ако сте искали да се чувствам сигурна, щяхте да ме оставите в Института. — Тонът й беше вледеняващ.

Мортмейн не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и присви очи насреща й, като моряк, примигващ срещу хоризонта.