Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Моите съболезнования за смъртта на брат ви. Никога не съм искал това да се случи.

Теса усети как устните й се извиха в ужасяваща форма. Бяха минали два месеца, откакто Нат бе издъхнал в ръцете й, но тя не беше забравила, нито простила.

— Не искам съжалението ви. Нито благопожеланията ви. Вие го превърнахте в свое оръдие, а после той умря. Вие сте толкова отговорен за смъртта му, колкото и ако го бяхте застреляли на улицата.

— Предполагам, че е безсмислено да изтъквам, че Нат сам ме потърси.

— Той беше просто момче . — На Теса й се искаше да коленичи и да заудря с юмруци по невидимата преграда, ала въпреки това си остана изправена и студена. — Нямаше и двайсет години.

Мортмейн пъхна ръце в джобовете си.

— Имате ли представа какъв беше моят живот като момче? — Тонът му беше така спокоен, сякаш седеше до нея на някоя официална вечеря и бе принуден да поддържа разговора.

Девойката си спомни образите, които беше видяла в съзнанието на Алойзиъс Старкуедър.

Мъжът бе висок, широкоплещест и със зелена като на гущер кожа. Косата му бе тъмна. Детето, което държеше в ръцете си, за разлика от него, изглеждаше съвсем нормално, като всяко друго дете — малко, с пухкави ръчички и розова кожа. Теса знаеше името на мъжа, защото Старкуедър го знаеше.

Джон Шейд.

Шейд вдигна детето върху раменете си, когато през вратата на къщата се изсипаха множество странно изглеждащи метални същества, като сглобени от дете кукли, но с размерите на човек и с кожа от блестящ метал. Съществата не се отличаваха едно от друго. Само че, доста странно все пак, бяха облечени — някои в груби облекла на йоркширски фермери, други в обикновени муселинови рокли. Металните създания се хванаха за ръце и започнаха да се поклащат сякаш танцуваха. Детето се засмя и запляска с ръце.

— Виж добре това, синко — каза мъжът със зелената кожа. — Един ден ще управлявам царство от механични създания като тези, а ти ще си неговият принц.

— Знам, че осиновителите ви са били магьосници — рече Теса — и че са ви обичали. Наясно съм, че баща ви е изобретил съществата с часовников механизъм, които толкова обичате.

— Знаете и какво се случи с тях.

… една разпердушинена стая, в която навсякъде бяха разхвърляни зъбци, палци и зъбчати колела, а мъжът със зелената кожа и жената със синята коса лежаха мъртви сред руините…

Девойката извърна очи.

— Нека ви разкажа за детството си — каза Мортмейн. — Нарекохте ги осиновители, но те бяха толкова мои родители, колкото и цялата кръв на света не би могла да ги направи. Отгледаха ме с обич и грижа, точно както и вашите са отгледали вас. — Той махна към камината и с вцепеняващ шок Теса си даде сметка, че картините, които висяха от двете страни на камината, бяха портрети на собствените й родители: русокосата й майка и баща й с кафяви очи, замислен вид и разкривена вратовръзка. — А след това бяха убити от ловци на сенки. Баща ми искаше да създаде тези красиви автоматони, тези същества с часовников механизъм , както ги наричате. Те щяха да бъдат най-великите машини, изобретявани някога, мечтаеше си той, и щяха да бранят долноземците от ловците на сенки, които редовно ги избиваха и обираха. Виждала сте трофеите в Института на Старкуедър. — Мортмейн буквално изплю последните думи. — Виждала сте парчета от родителите ми. Той държеше кръвта на майка ми в буркан.

И останки от магьосници. Балсамирани ръце със закривени нокти като тези на госпожа Блек. Гладък череп, напълно лишен от плът, наподобяващ човешки, но със зъби на вампир. Стъкленици с помътняла кръв.

Теса преглътна.

„Кръвта на майка ми в буркан.“ Не можеше да каже, че не разбира гнева му. И все пак… помисли си за Джем, чиито родители бяха издъхнали пред очите му, а животът му — съсипан, и въпреки това той никога не беше потърсил отмъщение.

— Да, било е ужасно — каза тя. — Ала не оправдава стореното от вас.

Дълбоко в очите на Мортмейн проблесна нещо: ярост, потушена само след миг.

— Нека ви кажа какво сторих — продължи той. — Създадох армия. Войска, която, след като и последното парченце от мозайката си дойде на мястото, ще бъде непобедима.

— И последното парченце от мозайката…

— Сте вие — довърши Мортмейн.

— Непрекъснато го повтаряте, но отказвате да го обясните — рече Теса. — Изисквате от мен да ви сътруднича, а не ми казвате нищо. Държите ме като пленница тук, господине, но не можете да ме принудите да говоря, нито да ви помогна, ако не искам…