Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Той няма да го приеме — заяви Теса незабавно.

— И защо не? — Тонът на Мортмейн беше рационален. — Ти вече не си условието за получаване на лекарството. То ще бъде подарък. Да отхвърлиш предложението ми би било глупаво и безсмислено. А ако го приемеш, може да спасиш живота му. Какъв е отговорът ти, Теса Грей?

Уил, Уил, събуди се.

Беше гласът на Теса, в това нямаше съмнение, и той накара ловеца на сенки да се изправи в седлото. Сграбчи гривата на Балиос, за да се задържи, и се огледа наоколо със замъглени очи. Беше оставил Уелшпул и англо-уелската граница зад гърба си някъде призори. Не помнеше почти нищо от пътуването си, само безкрайна, мъчителна поредица от места: Нортън, Атчъм, Емстри, Уийпинг Крос. Беше отбил коня си край Шрусбъри и най-сетне приближаваше границата и хълмовете на Уелс в далечината. На ранната утринна светлина те имаха призрачен вид, обгърнати в мъгла, която бавно се бе разсеяла, докато слънцето се издигаше в небето.

Предполагаше, че е близо до Лангадфан. Беше красив път, построен върху древен римски маршрут, ала земите около него бяха почти необитавани, ако не се брояха фермите, които се мяркаха тук-там, а самият той сякаш се простираше до безкрай, по-необхватен и от сивото небе отгоре. В странноприемницата „Кан Офис“ 33 33 Сграда в Лангадфан, датираща от XVII век; първоначално изпълнява функциите на пощенски клон, а по-късно е превърната в странноприемница; съществува и до днес. — Бел.прев. Уил се насили да спре и да хапне нещо, но само за броени минути. Пътуването беше единственото, което имаше значение.

Сега, когато вече беше в Уелс, усещаше как нещо във вените го тегли към родното му място. Въпреки всички приказки на Сесили, досега така и не бе почувствал тази връзка в себе си… не и докато отново не бе вдишал уелски въздух и не бе спрял очи върху цветовете на Уелс: зеленото на хълмовете, сивото на шистовите плочи и небето, белите петънца на овцете сред тревата. Борове и дъбове тъмнееха като изумруди в далечината, по-нависоко, ала край пътя растителността беше зелено-сивкава и жълтеникаво-кафява.

Докато Уил навлизаше все по-навътре, меките вълни на хълмовете започнаха да стават по-резки, пътят — по-стръмен, а слънцето се заспуска към ръба на далечните планини. Сега вече знаеше къде е; разбра, когато навлезе в долината Дави и планините се издигнаха пред него, остри и назъбени. От лявата му страна беше върхът Кар Афрон, купчина от шист и чакъл, като накъсана сива паяжина, ширнала се край него. Пътят беше стръмен и дълъг и като пришпори Балиос, Уил се отпусна прегърбен в седлото и против волята си потъна в дрямка. Присъниха му се Сесили и Ела, които тичаха по склоновете на хълмове, доста подобни на тези, и го викаха: „Уил! Ела и потичай с нас, Уил!“ А после в съня му се появи Теса, протегнала ръце към него и той разбра, че не може да спре, не и докато не стигне до нея. Дори ако тя никога не го гледаше по този начин наяве, дори и ако мекотата в очите й беше за някой друг. А от време на време, като сега, пъхаше ръка в джоба и сключваше пръсти около нефритения медальон в него.

Изведнъж нещо го удари силно отстрани и той изпусна медальона, докато падаше тежко върху затревените скали край пътя. Остра болка плъзна по ръката му, ала успя да се изтърколи тъкмо навреме, за да избегне Балиос, който също се сгромоляса до него. Отне му един задъхан миг, докато си даде сметка, че не са ги нападнали. Конят му, твърде изтощен, за да направи дори още една крачка, бе рухнал под него.

Уил се надигна на колене и изпълзя до жребеца. Запотен, покрит с пяна, черният ат вдигна жално очи към ездача си, когато той се приближи и обви ръка около врата му.

— Балиос, Балиос… — прошепна младежът, милвайки гривата на коня. — Съжалявам. Не биваше да яздя по този начин.

Сякаш отново видя Хенри, след като беше купил двата жребеца и се чудеше как да ги нарече. Тъкмо Уил беше предложил тези имена: Балиос и Ксантос, като безсмъртните коне на Ахил. „Двамата ние сега ще летим със Зефира наравно, който е, казват, най-бързият вятър в простора.“ 34 34 Откъс от „Илиада“, превод Александър Милев и Блага Димитрова. — Бел.прев.

Онези коне бяха безсмъртни, но не и този. Бе по-силен и по-бърз от обикновен кон, но силите на всяко живо същество си имат своя предел. Уил, на когото започна да му се вие свят, се отпусна на земята, зареял поглед към небето, което бе като сив чаршаф, опънат над него, набразден тук-таме от черни облаци.

Някога, в краткия промеждутък между вдигането на „проклятието“ и мига, в който бе научил за годежа на Теса и Джем, си бе представял как довежда момичето в Уелс, за да й покаже местата, в които беше отраснал. Мислил си бе да отиде с нея в Пембрукшър, да се разходят по носа Сейнт Дейвидс Хед и да се любуват на цветята, растящи на върха на скалата, да видят синьото море от Тенби и да събират мидени черупки по брега. Всичко това му се струваше като далечни фантазии на едно дете сега, когато пред него се простираше единствено пътят, в края на който, след дълга езда и изтощение, може би го очакваше смърт.