Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Писецът заскърца по хартията. Мортмейн се приведе напред, задъхан, сякаш тичаше. Зад него пламъците пращяха в огнището, високи и оранжеви.

— Това е — каза той, прокарвайки език по долната си устна. — О, да, виждам как ще се получи. Най-сетне. Точно това е.

Девойката гледаше с широко отворени очи. Онова, което излизаше изпод перото й, приличаше на порой от безсмислици: цифри, знаци и символи, които тя не разбираше. Отново опита да се съпротивлява, но успя единствено да зацапа страницата, а после перото отново заскърца по хартията. Ръката, която го държеше, трепереше яростно, ала символите продължаваха да се леят. Теса прехапа устната си — силно, а после още по-силно. Усети вкус на кръв в устата си; малко от алената течност капна върху листа, но перото продължи да пише през нея, размазвайки я върху хартията.

— Това е — повтори Мортмейн. — Татко…

Писецът на перото се счупи със звук, който изтрещя като изстрел и отекна между стените на пещерата. Строшеното перо изпадна от ръката на момичето и тя се отпусна изтощено в стола си. Зеленият цвят на кожата й избледняваше, тялото й се смаляваше, собствената й кестенява коса падаше по раменете й. Все още усещаше вкус на кръв в устата си.

— Не — ахна тя, посягайки към листовете. — Не…

Ала движенията й бяха забавени от болката и промяната и Мортмейн я изпревари. Смеейки се, той ги сграбчи изпод ръката й и се изправи.

— Много добре. Благодаря ти, малка моя магьоснице. Даде ми всичко, от което се нуждая. Автоматони, отведете госпожица Грей в стаята й.

Една метална ръка се сключи около задната част на халата й и я повдигна на крака. Светът се залюля пред нея. Тя видя как Мортмейн се пресегна и като взе златния часовник, който беше паднал върху бюрото, се усмихна с хищна, жестока усмивка.

— Ще те накарам да се гордееш с мен, татко — каза той. — Изобщо не се съмнявай.

Неспособна да гледа повече, Теса затвори очи.

„Какво направих?“, помисли си тя, докато автоматонът я побутваше към вратата. „Господи, какво направих?“

Шарлот беше навела тъмната си глава над едно писмо, когато Гейбриъл прекрачи прага. В гостната беше студено, огънят беше догорял в камината и той се почуди защо Софи не го беше запалила наново… Твърде много тренировки. Баща му не би търпял подобно нещо. Той харесваше прислужници, обучени да се бият, но предпочиташе да овладеят това умение, преди да постъпят на служба при него.

Шарлот вдигна поглед.

— Гейбриъл.

— Искала си да ме видиш. — Младежът се постара да звучи възможно най-нормално. Не можеше да се отърве от чувството, че тъмните очи на ръководителката на Института са в състояние да надникнат в него, сякаш беше направен от стъкло. Погледът му се стрелна към листа на бюрото й. — Какво е това?

Шарлот се поколеба.

— Писмо от консула. — Устните й се свиха в тънка, нещастна черта. Тя погледна надолу и въздъхна. — Всичко, което съм искала някога, е да ръководя този Институт така, както го правеше баща ми. И през ум не ми е минавало, че ще бъде толкова трудно. Отново ще му пиша, но… — Не довърши и извика върху устните си напрегната, изкуствена усмивка. — Но не те помолих да дойдеш, за да говоря за себе си. Гейбриъл, напоследък изглеждаш уморен и напрегнат. Знам, че всички сме тъжни и се боя, че в мъката си сме забравили твоята… ситуация.

— Моята ситуация?

— Баща ти — поясни тя и като стана от стола, се приближи до него. — Несъмнено скърбиш за него.

— А Гидеон? — попита той. — Той беше и негов баща.

— Брат ти отдавна оплака баща си — каза Шарлот и Гейбриъл с изненада установи, че тя е застанала до лакътя му. — За теб раната е прясна и болезнена. Не искам да си помислиш, че съм забравила.

— След всичко, което се случи… — каза младежът, чието гърло бе започнало да се свива от объркване… както и още нещо, в което предпочиташе да не се вглежда твърде отблизо. — След Джем и Уил, и Джесамин, и Теса, след като обитателите на Института намаляха почти наполовина , искаш да ме увериш, че не си забравила за мен ?

Шарлот сложи ръка на рамото му.

— Тези загуби не омаловажават твоята…

— Не може да бъде. Не може да искаш да ме утешиш. Караш ме да призная дали съм верен на баща си, или на Института…