Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Стягането в гърдите, онова, което бе смятал за единия край на нишката, свързваща го с Джем, се бе опънало толкова силно, че задушаваше сърцето му. Отдръпна се от масата със залитане, проправи си път през групичката гости край бара и тръгна към входната врата. Можеше да мисли единствено за глътка въздух… да поеме поне мъничко въздух в дробовете си.

Отвори вратата и едва не се строполи в нощта навън. За миг болката в гърдите му поолекна и се облегна тежко на стената на странноприемницата. Дъжд се лееше като из ведро и се просмукваше в дрехите и косата му. Той ахна задавено, сърцето му биеше със смесица от ужас и отчаяние. Възможно ли бе единствено разстоянието, което го делеше от Джем, да му се отразява по този начин? Никога досега не беше изпитвал нещо подобно, дори в най-тежките за парабатая му моменти, когато бе ранен и Уил чувстваше болката му.

Нишката се скъса.

За миг всичко наоколо стана бяло, сякаш някой бе разтворил всички цветове с киселина. Уил се свлече на колене и повърна вечерята си в калта. Когато спазмите преминаха, се изправи със залитане и слепешком се отдалечи от странноприемницата. Спря едва когато се блъсна в стената на конюшнята, до коритото за поене на конете. Там коленичи, за да потопи ръце в ледената вода… и видя отражението си. Ето го лицето му, мъртвешки бяло, и ризата му, по предницата на която бързо се разливаше алено петно.

Той я сграбчи с мокри ръце и я разтвори. На мъждивата светлина, която струеше от странноприемницата, видя, че парабатайската руна, точно над сърцето му, кърви.

Ръцете му се покриха с кръв, смесваща се с дъжда, който я отмиваше от гърдите му, разкривайки руната, която постепенно променяше цвета си и от черна ставаше сребърна, превръщайки всичко, което някога бе имало значение в живота на Уил в безсмислица.

Джем беше мъртъв.

Теса вървеше от часове и тънките й обувки се бяха прокъсали от острите скали по брега. В началото почти беше тичала, ала студът и умората бяха започнали да я надвиват и сега куцукаше бавно, макар и решително, следвайки течението на реката. Подгизналите поли на роклята й я теглеха надолу, като котва, която се опитваше да я завлече на дъното на някакво ужасно море.

Беше изминала мили, без да зърне и следа от човешко присъствие, и вече бе започнала да се отчайва, когато пред нея изникна просека. Беше започнало да ръми, но дори през ситния дъждец Теса различи очертанията на ниска каменна постройка. Когато се приближи още малко, видя, че това е малка къщурка със сламен покрив и обрасла пътечка, отвеждаща до входната врата.

Ускори крачка при мисълта за добросърдечния фермер и жена му, като онези в книгите, които биха приели едно младо момиче в дома си и биха му помогнали да се свърже с близките си, както семейство Ривърс бяха сторили за Джейн в „Джейн Еър“. Когато дойде малко по-близо обаче, забеляза, че прозорците са мръсни и изпотрошени, а по сламения покрив расте трева. Сърцето й се сви. Къщата беше изоставена.

Вратата беше открехната, гредите — раздути от дъжда. Имаше нещо плашещо в празнината на къщата, ала Теса отчаяно се нуждаеше от място, където да се скрие — както от дъжда, така и от преследвачите, които Мортмейн би могъл да изпрати по дирите й. Надяваше се госпожа Блек да реши, че е загинала при падането, но се съмняваше, че Магистърът толкова лесно ще се откаже да я издирва. В крайна сметка, ако някой знаеше на какво е способен ангелът й с часовников механизъм, това бе той.

Между каменните плочи на пода в къщата растеше трева; над остатъците от огън в мръсното огнище висеше почерняла тенджера; варосаните стени бяха покрити със сажди и следите на времето. Близо до вратата имаше купчинка предмети, които трябва да бяха земеделски инструменти. Един от тях приличаше на дълга метална пръчка с извит, подобен на вилица край, чиито зъбци все още бяха остри. Тъй като знаеше, че може да има нужда от нещо, с което да се защитава, Теса го вдигна, след което отиде в единствената друга стая в къщата — малка спалня, където с удоволствие откри плесенясало одеяло върху леглото.

Погледът й се плъзна мрачно по мократа й рокля. Щеше да й отнеме часове да я свали без помощта на Софи, пък и отчаяно се нуждаеше от топлина, така че се уви с одеялото както си беше с влажните дрехи, и се сви върху боцкащия сламеник. Той миришеше на мухъл и в него навярно живееха мишки, ала в този миг Теса имаше чувството, че никога не се беше изтягала върху по-разкошно легло.

Знаеше, че е по-разумно да остане будна, но просто не бе в състояние да се съпротивлява повече на исканията на изнуреното си, съсипано тяло. Притиснала металното оръжие до гърдите си, тя потъна в сън.