Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Младежът извъртя очи, когато брат му го улови за лакътя и го повлече през това, което очевидно беше главният салон — огромна зала, чийто таван беше покрит с репродукции на големите италиански майстори, (включително и „Раждането на Венера“ на Ботичели), които сега бяха поопушени и доста овехтели. Газени полилеи висяха от позлатени гипсови издатини и изпълваха помещението с жълтеникава светлина.

Покрай стените бяха наредени тапицирани с кадифе пейки, върху които имаше скупчени фигури — джентълмени, заобиколени от дами, чиито рокли бяха прекалено ярки, а смехът им — прекалено гръмогласен. Откъм сцената в далечния край на залата се носеше музика и консулът се насочи именно натам, с широка усмивка на лицето. Жена с цилиндър и фрак пристъпваше напред-назад по сцената, пеейки песен, наречена „Палаво е, но приятно“. Тя се обърна и за миг очите й проблеснаха в зелено под светлината на полилея.

„Върколак“, помисли си Гейбриъл.

— Изчакайте ме тук за миг, момчета — рече консулът и се изгуби в тълпата.

— Прекрасно — измърмори Гидеон и придърпа брат си по-близо до себе си, когато една жена с тясна сатенена рокля мина покрай тях с полюшваща се походка. Миришеше на джин и още нещо, нещо тъмно и сладко, което мъничко напомняше за дъха на горена захар на Джеймс Карстерс.

— Кой да предположи, че консулът си падал по такива забавления — подхвърли Гейбриъл. — Не можеше ли това да почака, докато се върнем от Града на тишината?

— Няма да ходим там. — Устните на Гидеон се бяха свили в тънка черта.

— Така ли?

— Не бъди такъв глупак, Гейбриъл. Естествено, че не. Той иска нещо друго от нас. Все още не знам какво. Доведе ни тук, за да ни смути… и нямаше да го стори, ако не бе сигурен, че ни държи в ръцете си с нещо, което ще ни попречи да кажем на Шарлот или на някой друг къде сме били.

— Може би наистина е идвал тук с баща ни.

— Може би. Но не това е причината да сме тук — отсече Гидеон и още по-здраво стисна рамото на брат си, тъй като точно в този миг консулът се върна. Носеше нещо, което приличаше на малка бутилка газирана вода, ала Гейбриъл предполагаше, че вътре е капнато и нещо по-силничко.

— Какво? Нищо за нас, така ли? — подхвърли той и в отговор получи гневен поглед от брат си и кисела усмивка от консула. Даде си сметка, че няма никаква представа дали консулът има семейство или деца. Той беше просто консулът.

— Имате ли изобщо някаква представа в каква опасност се намирате, момчета?

— Опасност? От страна на кого? Шарлот? — Гидеон звучеше така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Не от Шарлот. — Мъжът отново спря поглед върху тях. — Баща ви не просто наруши Закона, той го опетни. Не просто си имаше вземане-даване с демони, той си легна с един от тях. Вие сте Лайтууд… всичко , което е останало от семейство Лайтууд. Нямате братовчеди, нито лели или чичовци. Бих могъл да излича цялото ви семейство от регистрите на нефилимите и да изхвърля сестра ви и вас на улицата, за да умрете от глад или да си изкарвате прехраната, просейки сред мунданите, без с нищо да наруша правилата на Клейва и Съвета. Кой мислите, че би се застъпил за вас? Кой би ви защитил?

Гидеон беше пребледнял като платно, кокалчетата на ръката, с която стискаше брат си, също бяха бели.

— Не е честно — заяви той. — Ние нямахме представа. Брат ми имаше доверие на баща ни. Не може да бъде държан отговорен…

— Имал му е доверие? Та нали точно той е изстрелял фаталната стрела? О, всички сте допринесли, но именно неговата ръка е нанесла смъртоносния удар… което показва, че е знаел точно какво представлява баща ви.

Гейбриъл си даваше сметка, че Гидеон го гледа с тревога. Въздухът в „Сребърните стаи“ беше горещ и тежък, и направо отнемаше дъха. Жената на сцената беше подхванала песен, наречена „Само за да угоди на една дама“ и крачеше напред-назад по сцената, почуквайки с бастун, от което подът трепереше.

— Греховете на бащите, деца. Стига да поискам, вие можете и наистина ще бъдете наказани за неговите престъпления. Какво ще направиш, Гидеон, докато руните на брат ти и Татяна биват изгаряни? Просто ще си стоиш и ще гледаш?

Дясната ръка на Гейбриъл потръпна; сигурен бе, че ако брат му не беше задържал китката му, той щеше да се протегне и да сграбчи консула за гърлото.

— Какво искате от нас? — попита по-големият Лайтууд с овладян глас. — Не ни доведохте тук, за да ни заплашвате. Не и ако не искате нещо в замяна. И ако беше нещо, което бихте могли да поискате лесно и законно, щяхте да го сторите в Града на тишината.