Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Вече направи толкова много — прошепна тя. — Магнус ще се опита да помогне, а ние ще продължим да търсим и може би все нещо ще изскочи. Не бива да губиш надежда.

— Знам. Знам го. И въпреки това сърцето ми е сковано от такъв ужас, сякаш е ударил последният ми час. И преди съм изпитвал отчаяние, Тес, но никога такъв страх. И все пак знаех… винаги съм знаел…

„Че Джем ще умре.“ Теса не го каза на глас и думите увиснаха неизречени между тях.

— Кой съм аз? — прошепна Уил. — В продължение на години се преструвах на нещо различно от това, което съм, а после се възрадвах, задето отново мога да се върна към истинското си „аз“, само за да открия, че такова всъщност няма. Бях обикновено дете, превърнах се в не особено добър мъж, ала вече не знам как да бъда нито едното, нито другото. Не знам какво съм и когато Джем си отиде, няма да има кой да ми го показва.

— Аз знам точно кой си. Ти си Уил Херондейл — бе всичко, което Теса каза. В следващия миг ръцете му я обгърнаха, а главата му се отпусна на рамото й.

В първия момент тя се вкамени от изненада, а после предпазливо отвърна на прегръдката му, държейки го в обятията си, докато той потръпваше. Това не беше плач, а нещо различно, някакъв пристъп, сякаш се давеше. Теса знаеше, че не би трябвало да го докосва, но не можеше да си представи, че Джем би искал от нея да отблъсне Уил в миг като този. Не, тя не можеше да заеме мястото на Джем в живота му, не можеше да бъде неговият компас, който неизменно сочи север, но поне можеше да направи товара, легнал върху плещите му, малко по-лек.

— Искаш ли тази направо ужасна кутия за енфие, която някой ми подари? Сребърна е, така че не мога да я докосна — каза Улси.

Магнус, който стоеше до еркерния прозорец, дръпнал пердето съвсем мъничко, колкото да вижда Уил и Теса, които се бяха вкопчили един в друг, сякаш животът им зависеше от това, изсумтя неясно в отговор.

Върколакът извъртя очи.

— Още ли са там?

— Да.

— Объркана работа е това романтичната любов — рече Улси. — Нашият начин е далеч по-добър. Единственото, което има значение, е физическото.

— Да. — Двойката млади влюбени най-сетне се бяха пуснали, макар че продължаваха да се държат за ръце. Теса като че ли увещаваше Уил да слезе по стъпалата. — Мислиш ли, че щеше да се ожениш, ако нямаше племенници, които да продължат семейното име?

— Предполагам, че щеше да ми се наложи. Да викнем Божието име за Англия, Хари, Сейнт Джордж и Претор Лупус! 11 11 Перифразиран цитат от шекспировата пиеса „Хенри V“. — Бел.прев. — изсмя се Улси. Беше си налял чаша червено вино от гарафата върху бюфета и сега я въртеше небрежно, загледан в нейните непрестанно променящи се дълбини. — Дал си медальона на Камила на Уил — отбеляза той.

— Откъде знаеш? — Магнус участваше в разговора само с половината от ума си, другата половина следеше как младежите отиват към каретата. Въпреки разликата в ръста и фигурите им, изглеждаше така, сякаш момичето крепеше ловеца на сенки.

— Носеше го, когато излезе от стаята с него, но не и когато се върна. Предполагам не си му казал каква е истинската му стойност? Не си му обяснил, че носи рубин, който струва повече от целия Институт?

— Не го исках — обясни магьосникът.

— Трагично напомняне за една изгубена любов?

— Не подхождаше на тена ми. — Уил и Теса вече бяха в каретата и кочияшът им опъваше юздите. — Мислиш ли, че има шанс за него?

— Шанс за кого?

— За Уил Херондейл. Да бъде щастлив.

Върколакът въздъхна поривисто и остави чашата си.

— Има ли шанс ти да бъдеш щастлив, ако той не е?

Магнус не отговори.

— Влюбен ли си в него? — Във въпроса на Улси имаше единствено любопитство и нито помен от ревност.

Магьосникът се зачуди какво ли бе да имаш подобно сърце, или по-скоро — изобщо да нямаш сърце.

— Не — отвърна му той. — И аз съм се питал същото, но отговорът е „не“. Става дума за нещо различно. Имам чувството, че съм му длъжен. Чувал съм да казват, че когато спасиш живот, си отговорен за него. Ако той никога не открие щастието, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не може да има момичето, което обича, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не успея да спася живота на неговия парабатай, ще ми се струва, че съм го разочаровал.

— Значи ще го разочароваш — каза Улси. — А междувременно, докато ти униваш и търсиш уин фен, аз мисля да попътувам из провинцията. Градът ужасно ме потиска през зимата.

— Прави каквото искаш. — Магнус пусна завесата, скривайки каретата на Уил и Теса, която тъкмо се изгубваше от погледа му.