Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Не искам. — Отговорът на Уил учуди мъничко дори самия него.

— Не знам защо изобщо ти помогнах.

— Харесваш счупените неща.

Магнус направи две крачки и като улови лицето му между дългите си пръсти, повдигна брадичката му нагоре.

— Ти не си Сидни Картън. Каква полза от това да загинеш заради Джеймс Карстерс, когато той така или иначе умира?

— Защото, ако го спася, ще си е струвало…

— Господи! — Очите на Магнус се присвиха. — Какво си струва? Какво би могло да си струва?

— Всичко, което съм изгубил! — изкрещя Уил. — Теса!

Магнус отпусна ръце. След това направи няколко крачки назад, като вдишваше и издишваше бавно, сякаш се молеше за търпение.

— Съжалявам — каза най-сетне. — За онова, което каза Улси.

— Ако Джем умре, не мога да бъда с Теса. Защото ще е все едно съм чакал да се случи точно това или съм се зарадвал на смъртта му, понеже благодарение на нея мога да имам годеницата му. А аз нямам намерение да бъда такъв човек. Няма да извлека полза от смъртта му. Така че той трябва да живее. — Уил свали ръка. Ръкавът му беше почервенял от кръв. — Това е единственият начин, по който случващото се някога ще означава каквото и да било. В противен случай то би било просто…

— Безсмислено, ненужно страдание и болка? Предполагам няма да помогне особено, ако изтъкна, че животът е именно това. Добрите страдат, злото процъфтява, а всичко тленно отминава.

— Искам нещо повече от това — рече Уил. — Ти ме накара да искам повече. Показа ми, че съм прокълнат само защото бях избрал да повярвам, че е така. Каза ми, че има надежда, смисъл. А сега искаш да обърнеш гръб на онова, което сам създаде.

Магнус се изсмя кратко.

— Ти си непоправим.

— Чувал съм го и преди. — Младежът се отдръпна от дивана и направи гримаса. — Значи ще ми помогнеш?

— Ще ти помогна. — Магьосникът посегна към ризата си и извади нещо, което висеше на верижка и грееше с мека алена светлина. Квадратен червен камък. — Вземи го — каза и го сложи в ръката на Уил, който го погледна учудено.

— Не беше ли на Камила?

— Аз й го подарих. — За миг устните на Магнус се извиха горчиво. — Миналия месец тя ми върна всички подаръци, които съм й правил. Няма причина да не го вземеш. Предупреждава, когато наблизо има демони. Може да действа и с онези създания с часовников механизъм на Мортмейн.

— Истинската любов никога не умира — преведе Уил надписа, инкрустиран на гърба на камъка, разчитайки го на светлината, долитаща откъм коридора. — Не мога да го нося, Магнус. Твърде е красиво за мъж.

— Същото важи и за теб. Върви си вкъщи и се оправи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. — Той го погледна изпитателно. — А междувременно се постарай да бъдеш достоен за помощта ми.

— Ако се приближиш до мен, ще ти разбия главата с ръжена — заплаши Теса, размахвайки го между себе си и Улси, сякаш държеше меч.

— Не се и съмнявам, че ще го направиш. — Върколакът я гледаше с неохотен респект, докато попиваше кръвта от брадичката си с носна кърпичка с монограм. Уил също беше изцапан с кръв — своята и тази на Улси, а сега несъмнено беше в някоя от другите стаи и я размазваше навсякъде. Младежът открай време не държеше особено на чистотата и подредеността, особено когато беше обзет от силни емоции. — Виждам, че си започнала да приличаш на ловците на сенки, които сякаш обожаваш. Какво те прихвана, та си се сгодила за един от тях? При това такъв, който е на смъртен одър?

В гърдите на момичето лумна гняв и тя си помисли дали да не го удари с ръжена, дори и без да се е опитал да се приближи. Докато се биеше с Уил обаче, се беше движил забележително бързо и тя се съмняваше, че изгледите й са особено добри.

— Не познавате Джеймс Карстерс, така че не говорете за него.

— Обичаш го, нали? — Улси успя някак да придаде неприятно звучене на думите си. — Но си влюбена и в Уил.

Теса цялата се смрази. Знаеше, че Магнус е наясно с любовта на Уил към нея, но мисълта, че онова, което тя изпитваше, е изписано върху лицето й, беше прекалено ужасяваща.

— Не е вярно.

— Лъжкиня. Сериозно, какво толкова, ако единият от тях умре? Винаги ще имаш чудесен резервен вариант.

Тя си помисли за Джем: изражението на лицето му, очите, затворени съсредоточено, докато свиреше на цигулка, извивката на устните му, когато се усмихваше, пръстите му — така нежни в дланта й… всичко у него й беше неизразимо скъпо.

— Ако имахте две деца, бихте ли казали, че не е толкова страшно, ако едното умре, защото ще ви остане другото? — попита тя.