Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Може би — рече Теса. — Той не би сметнал нито една секунда от това усилие за пропиляна.

— Никога ли не е говорил с теб за това?

Девойката поклати глава. Малките й ръце, скрити в бели ръкавици, бяха свити в юмруци в скута й.

— Говори за теб единствено с огромна гордост, Уил. Възхищава ти се повече, отколкото подозираш. Когато научи за проклятието, сърцето му щеше да се пръсне от болка за теб, ала едновременно с това почувства и нещо като…

— Задоволство, че се е оказал прав?

Теса кимна.

— Винаги е вярвал, че си добър. И ето че най-сетне имаше доказателство.

— О, не съм толкова сигурен — горчиво каза Уил. — Да бъдеш добър и да бъдеш прокълнат не е едно и също.

Девойката се приведе напред и взе дланта му между своите. Допирът й беше като нажежен до бяло огън във вените му. Докосваше единствено ръкавиците, не кожата й, но това нямаше значение. „Вие ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“ 9 9 Из „Повест за два града“, превод Димитър Стефанов. — Бел.прев. Някога се бе чудил защо любовта винаги се описваше с думи, свързани с горене. Пожарът, бушуващ във вените му сега, му даде отговор.

— Ти си добър, Уил — каза тя. — Никой не би могъл да потвърди с по-голяма сигурност от мен колко добър си всъщност.

Бавно, защото не искаше тя да отдръпне ръцете си, Уил промълви:

— Знаеш ли, когато бяхме на петнайсет години, Янлуо, демонът, погубил родителите на Джем, най-сетне намери смъртта си. Чичото на Джем реши да напусне Китай и го покани да се премести заедно с него в Идрис. Той отказа — заради мен. Заяви, че човек не изоставя своя парабатай. Че това е част от клетвата. „Твоите люде ще бъдат мои люде.“ Чудя се, ако аз бях имал възможността да се върна при семейството си, дали бих постъпил по същия начин заради него.

— Та ти го правиш — рече Теса. — Сякаш не знам, че Сесили иска да се върнеш у вас заедно с нея. И си мислиш, че не съм наясно, че оставаш заради Джем.

— И заради теб. — Думите излязоха от устата на Уил, преди да успее да ги спре.

Теса отдръпна ръцете си от неговите и той се наруга, безмълвно и яростно: „Как може да си толкова глупав? Как можа, след цели два месеца? Толкова внимаваше. Любовта ти към нея е товар, който тя понася единствено от учтивост. Не го забравяй!“.

Ала Теса просто дърпаше завеските на каретата, която тъкмо бе спряла. Намираха се в началото на уличка с частни конюшни, над чийто вход висеше табела с надпис: „Всички кочияши трябва да водят конете си, докато минават под този свод“.

— Пристигнахме — обяви Теса, сякаш Уил не беше казал нищо.

Може би наистина беше така, помисли си той. Може би не беше изрекъл думите на глас. Може би чисто и просто полудяваше. Това определено не беше невъзможно при тези обстоятелства.

Вратата на каретата се отвори и хладният въздух на Челси нахлу в купето. Уил видя как момичето вдига глава, докато Сирил й помага да слезе, а после и той се присъедини към нея на калдъръмената уличка. Мястото миришеше на Темза. Преди укрепването на брега и построяването на крайбрежната улица, реката стигаше много по-близо до тази редица къщи, чиито ъгли бяха някак смекчени от светлика, който газениците пръскаха в мрака. Сега от реката ги делеше по-голямо разстояние, но във въздуха все още се долавяше миризмата на водите й, която беше смесица от сол, мръсотия и желязо.

Фасадата на номер 16 беше в джорджиански стил, от простички червени тухли и с еркерен прозорец, който се издаваше над предната врата. Имаше малък павиран двор и градина зад елегантна ограда с изящни спираловидни елементи.

Портата вече беше отворена. Теса влезе, изкачи стъпалата и почука на вратата, следвана само на крачка-две от Уил.

Вратата беше отворена от Улси Скот, облечен в яркожълт копринен халат, наметнат над панталони и риза. На едното око имаше златен монокъл, през който сега ги гледаше недружелюбно.

— Нарушавате ми спокойствието. Щях да накарам лакея да отвори и да ви отпрати, но мислех, че е някой друг — грубо каза той.

— Кой? — попита Теса.

Уил не смяташе, че това е най-важното в случая, но тя си беше такава — непрекъснато задаваше въпроси; човек можеше да я остави сама в някоя стая и тя щеше да започне да разпитва мебелите и растенията.

— Някой, който има абсент.

— Изпий достатъчно от това нещо и ще решиш, че ти си някой друг — подхвърли Уил. — Търсим Магнус Бейн — ако не е тук, просто ни кажи и няма да отнемаме повече от скъпоценното ти време.