Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Съветът не служи на консула — открай време е било обратното. Аз съм символ на властта на Съвета и на Клейва. Когато авторитетът ми се подронва чрез неподчинение, това отслабва влиянието на всички ни. По-добре послушно момче като племенника ми, който все още не е имал възможност да докаже качествата си, отколкото някой, който вече е доказал недостатъците си.

Уил си спомняше.

Друг ден, преди месеци, в стаята на Джем. Дъжд потракваше по прозорците на Института и се стичаше на вадички по стъклата.

— И това е всичко? — бе попитал Джем. — Абсолютно всичко? Цялата истина?

Седеше на бюрото си, подвил крак под себе си — изглеждаше много млад. Цигулката му бе подпряна на стола. Беше свирил, когато Уил се бе появил и без никакво предисловие беше обявил, че с преструвките е свършено, че има да му признае нещо и че възнамерява да го стори сега.

Това бе сложило край на Бах. Джем беше оставил цигулката настрани, без нито за миг да откъсва очи от лицето на Уил, а в сребристите му очи бе разцъфнала тревога, докато приятелят му крачеше напред-назад и говореше, крачеше и говореше… докато не му бяха останали думи.

— Това е всичко — заявил бе Уил най-сетне. — И няма да те виня, ако ме мразиш. Ще те разбера.

Последвала бе дълга пауза, през която очите на Джем, сигурни и сребристи на треперливата светлина на огъня, не се откъсваха от лицето на неговия парабатай.

— Никога не бих могъл да те намразя, Уилям.

Вътрешностите на Уил се свиха, когато си припомни едно друго лице и видя как чифт нетрепващи синьо-сиви очи се вдигат към неговите. „Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях“, беше промълвила тя и в този момент на него му бе станало болезнено ясно, че онова, което бе казал на Джем, всъщност не „беше всичко“. Имаше още. Като например любовта му към Теса. Ала този товар си беше само негов, не на Джем. Всъщност това бе нещо, което трябваше да бъде крито, за да може приятелят му да е щастлив.

— Заслужавам омразата ти — беше му казал Уил с пресеклив глас. — Изложих те на опасност. Вярвах, че съм прокълнат и че всички, които държат на мен, ще умрат. Оставих се да се привържа към теб, да ми станеш близък като брат, излагайки те на опасността…

— Не е имало никаква опасност.

— Но аз вярвах, че има. Ако допра револвер до главата ти, Джеймс, и натисна спусъка, би ли имало някакво значение, че не съм знаел, че не е зареден?

Очите на Джем се бяха разширили, а после той се бе засмял меко.

— Наистина ли вярваш, че не знаех за твоята тайна? Мислиш ли, че бих се впуснал в приятелството ни със затворени очи? Не знаех какъв точно е товарът, легнал на плещите ти, ала бях наясно, че има такъв. — Той се бе изправил. — Усещах, че според теб ти си като отрова за всички в живота си, обгърнат от разрушителна сила, която ще ме прекърши. Възнамерявах да ти покажа, че няма да се счупя, че обичта не е толкова крехка, колкото си мислиш. Успях ли да го постигна?

Уил беше свил безпомощно рамене. Почти му се искаше Джем да му е ядосан. Така би било по-лесно. Никога не се бе чувствал по-малък, както когато бе изправен срещу огромната доброта на Джем. Помисли си за Сатаната на Милтън: „Посрамен, дяволът се стресна и усети как страшна добротата е“. 8 8 „Изгубеният рай“, Джон Милтън, превод Александър Шурбанов. — Бел.прев.

— Ти ми спаси живота — казал бе той на глас.

По лицето на Джем се бе разляла усмивка, сияйна като изгрева над Темза.

— Това е всичко, което съм искал някога.

— Уил? — Тих глас го извади от унеса му. Беше Теса, която седеше насреща му в каретата. На фона на бледата светлина сивите й очи имаха цвят на дъжд. — За какво мислиш?

С усилие на волята той се изтръгна от прегръдката на спомените и прикова очи в лицето й. Лицето на Теса. Не носеше шапка, а качулката на брокатената й наметка бе отметната назад. Лицето й беше бледо… с високи скули и леко заострена брадичка. Уил си помисли, че никога не бе виждал толкова изразително лице. Всяка нейна усмивка се врязваше в сърцето му, сякаш мълния разполовяваше почерняло дърво; същото правеше и всеки неин тъжен поглед. Точно сега тя го съзерцаваше с печална загриженост, от която сърцето му се сви.

— За Джем — отвърна той съвършено искрено. — Мислех си за реакцията му, когато му разказах за проклятието на Марбас.

— Беше му мъчно за теб — незабавно му отговори Теса. — Знам, че е така — сам ми го каза.

— Но никога не ме е съжалявал — допълни Уил. — Джем винаги ми е давал точно това, от което се нуждаех, по начина, по който се нуждаех от него, дори и сам да не съм бил наясно какво точно ми трябва. Всички парабатаи са така отдадени. Няма как да не сме, след като даваме толкова много от себе си на другия, дори и ако той на свой ред ни дава сила. Ала с Джем е различно. В продължение на толкова много години се нуждаех от него, за да оцелея, и той ме опази жив. Мислех, че не знае, че го прави, но може би съм грешал.