Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Има книги — каза той, сякаш девойката изобщо не беше проговорила. — Книги, до които се допитвах; книги за различни редки отрови. — Той отиде до една от лавиците и трескаво прокара облечените си в ръкавици ръце по томовете, които почиваха там. — Беше отдавна, преди Джем да ми забрани да търся. Забравил съм…

Теса се приближи до него, полите на роклята й прошумоляха около глезените й.

— Уил, спри.

— Но аз трябва да си спомня . — Той отиде до друг от рафтовете, после до следващия; високото му стройно тяло хвърляше коса сянка върху пода. — Трябва да намеря…

— Уил, не можеш да прочетеш всички книги в библиотеката достатъчно бързо. Спри. — Тя беше зад него, достатъчно близо, за да види къде яката на връхната му дреха е влажна от дъжда. — Така няма да помогнеш на Джем.

— Как тогава? Как?

Той посегна към някаква книга, погледна я и я запрати на пода. Теса подскочи.

— Престани — извика тя и като го улови за ръкава, го обърна към себе си. Беше зачервен и задъхан, мускулите на ръката му под нейната бяха напрегнати и корави като желязо. — Когато си търсел лек преди, не си знаел онова, което знаеш сега. Не си имал съюзниците, които имаш сега. Ще отидем да попитаме Магнус Бейн. Той има очи и уши в Долния свят, а и владее най-различни магии. Помогна ни за твоето проклятие, би могъл да ни помогне и сега.

— Само че този път си нямаме работа с проклятие — каза Уил със стъклен поглед, сякаш рецитираше наизустена реплика от пиеса.

— Уил, чуй ме. Моля те. Нека отидем при Магнус. Той може да ни помогне.

Младежът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Очите на Теса се спряха върху него. Не беше в състояние да се сдържа, когато не можеше да я види — деликатните, тъмни ресници върху скулите му, съвсем бледосиния оттенък на клепачите му.

— Да — проговори той най-сетне. — Да. Разбира се. Теса… благодаря ти. Не мислех.

— Беше разстроен. — Девойката внезапно си даде сметка, че все още държи ръката му и че са достатъчно близо, за да може да го целуне по бузата или да обвие ръце около шията му, за да го утеши. Тя го пусна и отстъпи крачка назад. Очите му се отвориха. — А и си смятал, че той завинаги ти е забранил да търсиш лекарство. Само че аз никога не го повярвах. И преди съм мислила за Магнус.

Уил я погледна изпитателно.

— Но никога не си говорила с него?

Теса поклати глава.

— Джем не искаше. Ала сега… Сега всичко е различно.

— Да. — Той се отдръпна от нея, но очите му се задържаха върху лицето й още миг. — Ще сляза да поръчам на Сирил да приготви каретата. Ще те чакам в двора.

До: Консул Джосая Уейланд

От: Членовете на Съвета

Уважаеми господине,

Не можем да не изразим огромното си огорчение от вашето писмо. Бяхме останали с впечатлението, че Шарлот Брануел е кандидатурата, радваща се на безрезервната ви подкрепа и че тя се е доказала като способен ръководител на Института в Лондон. Инквизитор Уитлоу се изказва много топло за нея и за начина, по който се е справила с предизвикателството, отправено към властта й от Бенедикт Лайтууд.

Нашето мнение е, че някой като Джордж Пенхалоу не е подходящ приемник на поста на консул. За разлика от госпожа Брануел, той не се е доказал като лидер. Вярно е, че тя е млада и пламенна, ала ролята на консул изисква плам. Настойчиво ви молим да забравите всяка мисъл за кандидатурата на господин Пенхалоу, който е твърде млад и неопитен за този пост, и отново да обмислите тази на госпожа Брануел.

До: Членовете на Съвета

От: Джосая Уейланд, консул

С натежало сърце вземам писалката, за да ви отговоря, господа. Много от вас ме познават от дълги години, през немалко от които съм ви ръководил в качеството си на консул. Вярвам, че го правих добре и давах всичко от себе си в служба на Ангела. И все пак, човешко е да се греши и вярвам, че да назнача Шарлот Брануел за ръководител на Института в Лондон бе именно това — грешка.

Когато го сторих, вярвах, че тя ще поеме по стъпките на баща си и ще се докаже като вярна ръководителка, покорна на властта на Клейва. Вярвах също така, че съпругът й ще потисне естествената й женска склонност към импулсивност и безразсъдство. За съжаление, не стана така. Хенри Брануел не притежава силата на характера, необходима, за да обуздава жена си, а тя, неспъвана от домакински задължения, е захвърлила добродетелта на покорството. Едва преди няколко дни открих, че Шарлот е наредила шпионката Джесамин Лъвлис да бъде повикана обратно в Института при освобождаването й от Града на тишината, въпреки изричното ми желание тя да бъде изпратена в Идрис. Подозирам също така, че Шарлот се вслушва в онези, които не са приятелски настроени към каузата на нефилимите и може би дори са в съюз с Мортмейн, като върколака Улси Скот.