Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Самолюлееща се люлка!

— Какво? — попита тя немощно.

— Само гледай. — Видимо горд, Хенри пристъпи напред и натисна някакво невидимо копче. Начаса креватчето започна да се люлее наляво-надясно.

Шарлот изпусна дъха си.

— Прекрасно е, миличък.

— Нали ти харесва? — Лицето на съпруга й грееше. — Ето, сега се люлее малко по-силно.

И наистина беше така, с движение, от което Шарлот изпита чувството, че се намира насред открито, развълнувано море.

— Хм… — отрони тя. — Хенри, искам да поговорим за нещо. Нещо важно.

— По-важно от това детето ни да бъде приспивано от нежно полюшване всяка вечер?

— Клейвът е решил да освободи Джесамин. Връща се в Института. След два дни.

Той се обърна към нея с изумено изражение. Зад него люлката се поклащаше още по-бързо, като карета, носеща се с пълна скорост.

— Връща се тук ?

— Хенри, тя няма къде другаде да отиде.

Мъжът й отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, се разнесе ужасяващ трясък, люлката се откъсна и полетя през стаята, блъскайки се в насрещната стена, където стана на трески.

Шарлот ахна тихичко и закри устата си с ръка. Хенри сбърчи чело.

— Може би ако пооправя малко дизайна…

— Не, Хенри — твърдо заяви тя.

— Ама…

— В никакъв случай. — Гласът й беше режещ като кама.

— Много добре, мила.

„Адските устройства не знаят милост. Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет. Адските устройства никога няма да престанат да прииждат.“

Думите, написани на стената в кабинета на Бенедикт, отекваха в главата на Теса, докато тя седеше край леглото на Джем и го гледаше как спи. Не беше сигурна колко е часът, но знаеше, че трябва да е „по много късна доба“, както би казала Бриджет, несъмнено — след полунощ. Беше заварила годеника си буден, когато бе дошла в стаята му, малко след като Уил си бе тръгнал; буден, седнал в леглото и достатъчно добре, за да хапне препечена филийка с чай, макар че беше по-блед, а дишането му — по-затруднено, отколкото й харесваше.

Софи бе дошла по-късно, за да отнесе храната, и се беше усмихнала на Теса.

— Оправете възглавниците му — посъветвала я беше тя шепнешком и девойката го бе направила, макар че суетенето й очевидно бе развеселило Джем.

Теса нямаше особен опит с това какво се прави в стаята на болен. Да се грижи за брат си, когато беше пиян, бе най-близкото подобие на това да се вживее в ролята на милосърдна сестра. Ала сега, когато ставаше дума за годеника й, тя нямаше нищо против да го прави, искаше да седи до него и да държи ръката му, докато той диша леко с полупритворени очи, а ресниците му потрепват върху скулите.

— Не беше много героично — неочаквано каза той, без да отваря очи, макар че гласът му беше силен.

Теса се сепна и се приведе напред. По-рано беше мушнала пръсти между неговите и сега сплетените им ръце почиваха върху леглото до него.

— Какво имаш предвид?

— Това днес — отвърна тихо той и се закашля. — Когато припаднах, кашляйки кръв в имението на Лайтууд…

— Това само подобри външния вид на мястото.

— Сега звучиш като Уил. — Джем се усмихна сънливо. — И освен това смени темата, също както би сторил той.

— Естествено. Сякаш бих започнала да те ценя по-малко, защото си се разболял. Знаеш, че не е така. Освен това днес се държа достатъчно геройски. Макар че Уил тъкмо казваше по-рано — добави тя, — че краят на героите никога не е щастлив.

— А! — Джем стисна лекичко ръката й, а после я пусна. — Е, един герой вижда нещата от гледната точка на героя, нали? Но що се отнася до нас, отговорът е прост.

— Така ли?

— Разбира се. Героите устояват, защото ние се нуждаем от тях. Не заради самите себе си.

— Говориш така, сякаш ти не си един от тях. — Теса посегна да отметне кичур коса от челото му и той притвори очи под допира й. — Джем… някога… — Тя се поколеба. — Мислил ли си за начини да удължиш живота си, които не са противоотрова на наркотика?

Тук Джем най-сетне отвори очи.

— Какво имаш предвид?

Теса си помисли за Уил на пода в таванското помещение, давещ се със светена вода.

— Да станеш вампир. Така ще живееш вечно…

Джем се надигна върху възглавниците.

— Теса, не . Недей… не може да мислиш така.

Тя извърна очи.

— Толкова ли ти е противна самата мисъл да станеш долноземец?

— Теса… — Той изпусна дъха си. — Аз съм ловец на сенки. Нефилим. Като родителите си. Това е съдбата, която съм си избрал, така както наследството на майка ми е част от мен. Което не означава, че мразя баща си. Но искам да уважа техния дар, кръвта на Ангела, доверието, което ми е оказано, клетвите, които съм дал. Пък и не мисля, че от мен би излязъл особено добър вампир. Повечето вампири ни ненавиждат. Понякога превръщат някой нефилим в един от тях, като шега, ала той е отритнат от останалите. Ние носим деня и огъня на ангелите във вените си — все неща, които те ненавиждат. Ще ме отбягват. Вече няма да съм парабатаят на Уил, нито ще съм добре дошъл в Института. Не, Теса. Предпочитам да умра, да се преродя и отново да видя слънцето, отколкото да живея до края на света, без никога повече да зърна дневна светлина.