Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Пусни ме!

— Защо ме следиш из задните улички на Лондон, малка идиотка такава? — Уил разтърси лекичко ръката й.

Очите на сестра му се присвиха.

— Тази сутрин бях кариад, а сега — идиотка?

— Тези улици са опасни. А ти изобщо не ги познаваш. Дори не си използвала магически прах. Едно е да заявиш, че не се боиш от нищо, когато живееш в провинцията, но това е Лондон.

— Не се боя от Лондон — предизвикателно заяви тя.

Уил се приведе още по-близо към нея и почти изсъска в ухото й:

— Fyddai’n wneud unrhyw dda yn ddweud wrthych i fynd adref?

Сесили се засмя.

— Не, няма никакъв смисъл да ми казваш да се върна вкъщи. Rwyt ti fy mrawd ac rwy eisiau mynd efo chi.

Думите й го накараха да примигне. „Ти си ми брат и искам да дойда с теб.“ Звучеше като нещата, които бе свикнал да чува от Джем и макар че Сесили бе толкова различна от него, колкото изобщо беше възможно, по едно нещо все пак си приличаха — и двамата бяха невероятно упорити. Когато сестра му заявеше, че иска нещо, не ставаше въпрос за празно желание, а за желязна решимост.

— Въобще ли не те е грижа накъде съм тръгнал? А ако отивам в Ада?

— Открай време ми се ще да видя Ада — спокойно отговори Сесили. — Мислех, че на всички им е интересно.

— Повечето от нас прекарват целия си живот, мъчейки се да не попаднат в него — каза Уил. — Ако толкова държиш да знаеш, отивам в свърталището на един ифрит, за да купя наркотични вещества от агресивни, безпътни негодници. Напълно е възможно да ти хвърлят един поглед и да решат да те продадат.

— Няма ли да им попречиш?

— Предполагам, че зависи от това колко ще ми предложат.

Сесили поклати глава.

— Джем е твой парабатай. Твой побратим, отреден ти от Клейва. Но аз съм ти сестра по кръвна линия. Защо си готов да сториш всичко за него, а от мен искаш единствено да си отида вкъщи?

— Откъде знаеш, че наркотичните вещества са за Джем?

— Не съм глупачка, Уил.

— И толкова по-жалко — промърмори той. — Джем… Джем е по-добрата част от мен. Не очаквам да разбереш. Дължа му го.

— Какво съм аз тогава? — попита Сесили.

Младежът шумно изпусна дъха си, прекалено ядосан, за да се сдържи.

— Ти си слабото ми място.

— А Теса е сърцето ти. — Думите на сестра му прозвучаха не ядосано, а замислено. — Както ти казах, не съм глупачка — добави тя, виждайки слисването му. — Знам, че я обичаш.

Уил вдигна ръка към главата си, сякаш от думите й го беше пронизала остра болка.

— Казала ли си на някого? Не бива да го правиш, Сесили. Никой не знае и трябва да си остане така.

— Наистина ли мислиш, че аз бих споделила някому твоите чувства?

— Не, предполагам, че не би го сторила. — Гласът му стана суров. — Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към годеницата на своя парабатай…

— Не се срамувам от теб, Уил. Каквото и да изпитваш, не си направил нищо нередно, а предполагам, че всички желаем неща, които не можем да имаме.

— Така ли? И какво е това, което ти искаш, а не можеш да имаш?

— Да си дойдеш у дома. — Кичур черна коса бе залепнал за бузата й от влагата и й придаваше вид сякаш бе плакала, макар Уил да знаеше, че не е така.

— Институтът е моят дом. — Той въздъхна и облегна глава на каменния свод. — Не мога да стоя тук и да споря с теб цяла вечер, Сеси. Ако наистина си решила да ме последваш в Ада, не мога да те спра.

— Най-сетне ти дойде умът в главата. Знаех, че рано или късно ще стане — нали все пак имаш моята кръв.

Уил отново потисна желанието да я разтърси.

— Готова ли си?

Тя кимна и Уил вдигна ръка, за да почука на портата.

Вратата се отвори рязко и Гидеон застана на прага на спалнята си, примигвайки, сякаш досега е бил затворен в някое тъмно място и току-що е излязъл на светло. Панталоните и ризата му бяха измачкани, а една от тирантите му се беше смъкнала до средата на ръката му.

— Господин Лайтууд? — Софи се поколеба на прага. Носеше поднос, натоварен с кифлички и чай, достатъчно тежък, за да е неудобен. — Бриджет каза, че сте позвънили за поднос…

— Да. Разбира се. Да. Влез. — Напълно разбуден, Гидеон изправи рамене и й помогна да прекрачи прага.

Очевидно изритани небрежно, ботушите му бяха в ъгъла. Всъщност, на цялата стая й липсваше обичайната подреденост: бойното му облекло беше преметнато през облегалката на един стол — Софи потръпна вътрешно при мисълта какви щети щеше да причини това на тапицерията — върху нощното шкафче имаше полуизядена ябълка, а насред леглото се беше опънал Гейбриъл Лайтууд и спеше дълбоко.