Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Песен за какво?

Устните на приятеля му потръпнаха.

— Победата ни над червея. След всичките ти шеги…

— През последните няколко часа изобщо не ми беше до шеги — заяви Уил, поглеждайки за миг към окървавените кърпи върху нощното шкафче и купата, пълна до половината с розова течност.

— Стига си се тръшкал, Уил. Всички се суетят около мен и вече не издържам. Поисках да повикат теб… защото знаех, че ти няма да го правиш. Ти ме караш да се смея.

Уил вдигна ръце във въздуха.

— Е, добре тогава. Как ти се струва това?

Джем избухна в смях.

— Е, това беше ужасно.

— Импровизирах!

— Уил, да си чувал за ритъм…

Без никакво предупреждение, смехът на Джем премина в кашлица. Уил се втурна напред в мига, в който той се преви. Слабите му рамене се тресяха, кръв оплиска бялата покривка на леглото.

— Джем…

С една ръка момчето посочи кутията на нощното си шкафче. Уил посегна към нея. Изящно нарисуваната жена върху капака й, която изливаше вода от една ваза, му беше до болка позната. Той я ненавиждаше.

Отвори кутията… и се вцепени. Подобният на пудра захар прашец едва покриваше дървеното дъно. Може би вътре бе имало повече преди Мълчаливите братя да се погрижат за Джем, това Уил нямаше как да знае. Ала бе наясно, че би трябвало да е останало много повече.

— Джем — задавено попита той, — как така това е всичко?

Приятелят му бе престанал да кашля. По устните му имаше кръв и пред очите на Уил, който бе прекалено потресен, за да помръдне, той вдигна ръка и избърса алената течност с ръкава си. Ленът начаса почервеня. Джем изглеждаше трескав, бледата му кожа бе пламнала, макар че по нищо друго не личеше да е обзет от възбуда.

— Уил… — меко каза той.

— Преди два месеца — започна Уил и като усети, че повишава глас, си наложи да заговори по-спокойно. — Преди два месеца купих достатъчно уин фен, за да ти стигне за цяла година.

В погледа на Джем се появи смесица от предизвикателство и тъга.

— Започнах да вземам по повече.

— Повече? Колко повече?

Този път неговият парабатай не срещна очите му.

— Два, може би три пъти.

— Но количеството, което вземаш, е пряко свързано с влошаването на здравето ти. — Джем не отговори и гласът на Уил изплющя: — Защо?

— Не искам да живея половин живот…

— С това темпо няма да изживееш и една пета от него! — изкрещя приятелят му, а после дъхът му секна. Изражението на Джем се беше променило и Уил трябваше да тресне кутията, която държеше, върху нощното шкафче, за да не удари стената с юмрук.

Джем седеше с изправен гръб, а очите му горяха.

— Животът е повече от това просто да не умреш — заяви той. — Само погледни как живееш ти, Уил. Ти грееш ярко като звезда. Досега вземах от лекарството достатъчно, за да не умра, но не и за да бъда добре . Малко повече преди битка, може би, за да имам енергия, но това си е половин живот — не ден, а сив полумрак…

— Ала сега си променил дозата, така ли? От годежа насам ли? — настоя да узнае Уил. — Заради Теса ли е?

— Не бива да я обвиняваш за това. Решението беше мое. Тя не знае нищо.

— Тя би искала да живееш, Джеймс…

— Но аз няма да живея! — Джем скочи на крака, бузите му бяха пламнали. Уил не помнеше да го е виждал толкова разгневен. — Няма да живея, но мога да избера да бъда с нея колкото се може повече, да горя за нея толкова ярко, колкото аз реша, макар и за по-кратко, вместо да я обременя с някой, който е полужив, но за по-дълго. Изборът е мой, Уилям, и ти не можеш да го направиш вместо мен.

— Не бъди толкова сигурен. Винаги аз ти купувам уин фена…

Сега вече цялото лице на Джем гореше.

— Ако откажеш да го направиш, ще си го купувам сам. Открай време съм готов да го сторя. Ти настояваше да го купуваш вместо мен. А що се отнася до това… — той свали пръстена на семейство Карстерс от ръката си и го подаде на Уил, — вземи го.

Уил сведе за миг очи към пръстена, а после отново ги вдигна към лицето на Джем. През ума му минаха поне дузина ужасни неща, които можеше да каже или да направи. Старите навици не си отиваха толкова бързо, както сам бе разбрал. Толкова години се бе преструвал на жесток, че тази преструвка все още бе първото, към което посягаше, както някой разсеяно би подкарал каретата си към дома, в който е прекарал целия си живот, макар наскоро да се е изнесъл от там.