Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

При тези думи Теса вдигна очи.

— Аз пък мисля, че сте много себепожертвователни. — Уил издаде звук на несъгласие и тя продължи: — Несъмнено знаеш, че онова, което вършите, е похвално. Вярно, в Клейва има известна студенина. „Ние сме прах и сенки.“ Но вие сте като героите от древността, като Ахил и Язон.

— Ахил е бил пронизан с отровна стрела, а Язон умрял сам, убит от отломките на собствения си кораб. Такава е съдбата на героите; единствено Ангелът знае защо някой би искал да бъде герой.

Теса го погледна. Под очите му имаше сенки, а пръстите му подръпваха маншетите разсеяно, сякаш и сам не си даваше сметка, че го прави. Месеци, помисли си тя. От месеци насам двамата не бяха оставали насаме за повече от един миг. Случайни срещи в коридора или на двора, неловко разменени любезности. Бяха й липсвали шегите му, книгите, които й заемаше, смехът в очите му. Потънала в спомените за онзи Уил, с когото се разбираше в едно отминало време, тя подхвърли, без да мисли:

— Не мога да забравя какво ми каза веднъж.

Той я погледна изненадано.

— Така ли? Какво?

— Че понякога, когато не можеш да решиш как да постъпиш, си представяш, че си герой от книга, защото е по-лесно да предположиш как би постъпил той.

— Аз навярно не съм онзи, от когото да поискаш съвет, ако търсиш щастие.

— Не щастие. Поне не точно. Искам да помагам… да правя добро… — Тя замълча и въздъхна. — Изчетох много книги, но ако в тях се е криело разковничето, не можах да го намеря. Ти каза, че си Сидни Картън…

Уил издаде неопределен звук и се настани в стола от другата страна на масата. Полуспуснати, миглите му закриваха очите.

— И мисля, че знам кои сме ние тогава — продължи Теса. — Ала аз не искам да бъда Луси Манет, защото тя не прави нищо, за да спаси Чарлс и оставя Сидни да свърши всичко. И освен това е жестока към него.

— Към Чарлс? — попита Уил.

— Към Сидни. Той искал да стане по-добър човек, но тя не му помогнала.

— Не е могла. Била е сгодена за Чарлс Дарней.

— И все пак, не е било мило.

Уил скочи от стола така бързо, както се беше хвърлил в него, и като подпря ръце на масата, се приведе напред. На светлината на синята лампа очите му бяха изключително сини.

— Понякога човек трябва да избира дали да бъде мил, или да постъпи доблестно — каза той. — В някои случаи е невъзможно да направиш и двете.

— Кое е по-добро? — прошепна Теса.

Горчива усмивка изви устните на Уил.

— Предполагам, че зависи от книгата.

Теса изви глава назад, за да го погледне в очите.

— Нали знаеш онова чувство, когато четеш някоя книга и знаеш, че ще се окаже трагедия. Просто усещаш приближаването на студа и мрака, виждаш как примката се затяга около героите, които живеят и дишат върху страниците. Ала ти си въвлечен в историята — сякаш те теглят зад карета и не си в състояние нито да се пуснеш, нито да промениш посоката. — Сините му очи потъмняха от разбиране — естествено, че Уил щеше да разбере — и Теса побърза да продължи. — Струва ми се, че сега се случва съвсем същото, само че не с група персонажи от романите, а с приятелите ми, с хората, които обичам. Не искам да си седя ей така, докато трагедията връхлита отгоре ни. Искам да я отклоня, но не знам как да го направя.

— Боиш се за Джем.

— Да — отвърна Теса. — Тревожа се и за теб.

— Недей — дрезгаво каза Уил. — Не хаби загрижеността си за мен, Тес.

Преди тя да успее да отговори, вратата на библиотеката се отвори. Беше Шарлот, която изглеждаше направо капнала. Уил бързо се обърна към нея.

— Как е Джем?

— Буден и говори — отвърна Шарлот. — Взе малко уин фен, а Мълчаливите братя успяха да спрат вътрешния кръвоизлив и да стабилизират състоянието му.

При споменаването на вътрешен кръвоизлив Уил придоби вид, сякаш всеки момент ще повърне; Теса предположи, че и нейното изражение не е много по-различно.

— Може да приеме един посетител — продължи Шарлот. — Всъщност той дори каза кого иска.

Уил и Теса се спогледаха учудено. Теса знаеше какво си мислят и двамата: кой от тях щеше да бъде посетителят? Тя беше годеницата на Джем, но пък Уил беше негов парабатай, което беше свещено само по себе си. Уил тъкмо правеше крачка назад, когато Шарлот, която звучеше изтощена до мозъка на костите си, отново проговори:

— Помоли да повикам теб, Уил.

Слисан, Уил хвърли поглед към Теса.

— Аз…

Девойката не можеше да се престори, че не забеляза жегналата я изненада, както и нещо, което доста приличаше на завист, но безжалостно смаза и двете чувства. Обичаше Джем достатъчно, за да иска онова, което и той искаше за себе си. А и годеникът й винаги имаше основание.