Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Господарят Джем?

Теса поклати глава.

— Гидеон Лайтууд.

Софи се изчерви.

Гейбриъл не беше съвсем сигурен защо се намира в гостната на Института, освен дето Гидеон му беше казал да дойде тук и да чака, а дори след всичко случило се, той все още бе свикнал да се подчинява на брат си. Остана учуден от това колко простичко беше обзаведена стаята, съвсем различна от великолепните гостни в къщите на семейство Лайтууд в Пимлико и Чезуик. Стените бяха облепени с избелели тапети на рози, по писалището имаше мастилени петна и резки, оставени от писци и ножове за отваряне на писма, решетката пред огнището беше почерняла от сажди. Над камината висеше огледало в позлатена рамка, по което имаше петна от вода.

Гейбриъл погледна отражението си. Бойното му облекло беше разкъсано на врата, а върху челюстта му имаше червено петно — дълга драскотина, която вече зарастваше. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв…

„Твоята собствена или тази на баща ти?“

Гейбриъл побърза да заглуши тази мисъл. Замисли се колко странно бе, че именно той приличаше на майка им, Барбара. Тя беше висока и слаба, с къдрава кестенява коса и очи, които в спомените му имаха най-наситения зелен цвят — като тревата, спускаща се към реката зад къщата. Гидеон приличаше на баща им — широкоплещест и набит, с по-скоро сиви, отколкото зелени очи. Което си беше такава ирония, при положение че именно Гейбриъл беше наследил характера на баща им — също като него, и той беше твърдоглав, лесно избухваше и трудно прощаваше. Гидеон и Барбара бяха по-скоро миротворци, спокойни и трезви, непоклатими в своите вярвания. И двамата много повече приличаха на…

В този миг Шарлот Брануел влезе през отворената врата. Беше облечена в широка рокля, блестящите й очи бяха като на малка птичка. Както всеки път, когато я видеше, Гейбриъл и сега беше поразен от това колко бе дребна и как той се извисяваше над нея. Как изобщо му беше хрумнало на консул Уейланд да даде на това миниатюрно създание контрола над Института и над лондонските ловци на сенки?

— Гейбриъл — тя наклони глава на една страна, — брат ти каза, че не си ранен.

— Нищо ми няма — кратко потвърди той и начаса си даде сметка, че думите му са прозвучали грубо. Не беше имал точно това намерение. В продължение на години баща му беше набивал в главата му каква глупачка била Шарлот, колко безполезна и податлива на чуждо влияние и макар да знаеше, че брат му не е на същото мнение (дотам, че бе оставил семейството си и бе дошъл да живее тук), това бе урок, който му беше трудно да забрави. — Мислех, че ще си при Карстерс.

— Брат Енох пристигна заедно с още един Мълчалив брат и ни накараха да излезем от стаята му. Уил крачи пред нея като пантера в клетка. Горкото момче. — Шарлот го погледна за секунда, преди да отиде до камината. В погледа й личеше пронизваща интелигентност, скрита мигновено от спуснатите й клепачи. — Но достатъчно сме говорили за това. Разбирам, че сестра ти е била откарана в дома на семейство Блекторн в Кенсингтън. Има ли някой, на когото би искал да изпратя съобщение от твое име?

— Съобщение?

Шарлот спря пред камината, сключила ръце зад гърба си.

— Трябва да отидеш някъде, Гейбриъл, освен ако не искаш да те изпратя на улицата без покрив над главата?

„Да ме изпрати на улицата?“

Възможно ли бе тази ужасна жена да възнамерява да го изхвърли от Института? Спомни си какво бе казвал баща му неведнъж: „Феърчайлд не ги е грижа за никого, освен за себе си и за Закона.“

— Аз… къщата в Пимлико…

— Консулът много скоро ще научи за случилото се — каза Шарлот. — И двете ви лондонски къщи ще бъдат конфискувани в името на Клейва, поне докато не бъдат претърсени и не бъде установено, че баща ти не е оставил никакви улики, които биха могли да бъдат от полза на Съвета.

— Улики за какво?

— За плановете на баща ти — отвърна тя, без да трепне. — За връзката му с Мортмейн, за онова, което е знаел за кроежите на Мортмейн. За адските устройства.

— Никога не съм чувал за никакви шибани адски устройства — избухна Гейбриъл и се изчерви — беше изругал и то пред една дама. Не че Шарлот приличаше на която и да било дама.

— Вярвам ти. Не знам дали и консул Уейланд ще ти повярва, но това си е твоя грижа. Ако ми дадеш адрес…

— Нямам такъв — отчаяно каза Гейбриъл. — Къде бих могъл да отида според теб?

Тя просто го гледаше, повдигнала леко вежди.

— Искам да остана с брат си — заяви най-сетне той, като прекрасно си даваше сметка, че звучи сприхаво и сърдито, макар да не беше сигурен какво да стори по въпроса.