Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Сега пък за мен ли искаш да се ожениш? — попита той най-сетне.

— Продай го — каза Джем — и задръж парите. Казах ти, че не е нужно да плащаш за лекарствата ми. Нали знаеш, че веднъж платих за твоите и не съм забравил усещането. Не беше приятно.

Уил потръпна, а после сведе поглед към символа на семейство Карстерс, проблясващ върху бледата белязана длан на Джем. Той посегна и нежно улови ръката на приятеля си, затваряйки я около пръстена.

— Кога ти стана безразсъдният, а аз — предпазливият? Откога се налага да те пазя от теб самия? Винаги е било обратното. — Очите му се взряха изпитателно в лицето на младежа. — Помогни ми да те разбера.

За миг Джем остана неподвижен, а после заговори:

— В началото, когато за първи път си дадох сметка, че обичам Теса, наистина си мислех, че любовта ме лекува. Толкова отдавна не бях получавал пристъп. И когато я помолих да се омъжи за мен, й го казах. Че любовта ми помага. Така че първия път, когато… то отново се случи, след като й бях направил предложение, просто не бях в състояние да й кажа, за да не би да си помисли, че това по някакъв начин намалява любовта ми към нея. Взех повече от лекарството, за да предотвратя нов пристъп. Много скоро, просто за да се държа на крака, вземах повече, отколкото преди това ми стигаше за цяла седмица. Не ми остават години, Уил. Възможно е да не разполагам и с месеци. И не искам Теса да знае. Моля те, не й казвай. Не само заради нея, но и заради мен.

Някак против волята си, Уил почувства, че го разбира — самият той би сторил всичко, би изрекъл всякаква лъжа, би поел всякакъв риск, за да накара Теса да го обикне. Би направил…

Почти всичко. Не би предал Джем. Това бе единственото, което не би извършил. И ето че Джем стоеше пред него, сложил ръка върху неговата и очите му търсеха съчувствие и разбиране. Как би могъл да не го разбере? Сякаш отново видя себе си в гостната на Магнус, как се моли да го изпратят в демонските владения, вместо да живее дори още час, дори още миг от един живот, който му бе станал нетърпим.

— Значи умираш заради любовта си — каза Уил най-сетне и дори в собствените му уши гласът му прозвуча задавено.

— Умирам малко по-бързо заради любовта си. А има много по-лоши неща, заради които човек би могъл да си иде от този свят.

Уил пусна ръката му и Джем започна да мести въпросителен поглед между него и пръстена.

— Уил…

— Ще отида в Уайтчапъл. Тази вечер. Ще купя всичкия уин фен, който може да се намери, толкова, от колкото имаш нужда.

Джем поклати глава.

— Не мога да искам от теб да сториш нещо, което противоречи на съвестта ти.

— Съвестта ми… — прошепна Уил. — Ти си моята съвест. Винаги е било така, Джеймс Карстерс. Ще го направя, но първо искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Преди години ме помоли да престана да търся лек за теб. Искам да ме освободиш от обещанието, което ти дадох. Позволи ми поне да потърся. Да се опитам да открия нещо.

Джем го погледна с учудване.

— Тъкмо когато си помисля, че те познавам напълно, ти отново ме изненадваш. Добре, ще те освободя от даденото обещание. Търси. Постъпи така, както смяташ, че трябва. Не мога да спъвам добрите ти намерения — това би било жестоко, а и аз бих сторил същото за теб, ако ролите ни бяха разменени. Знаеш го, нали?

— Да. — Уил направи крачка напред и сложи ръце върху раменете на Джем, така остри под дланите му, костите — прилични на крилете на птица. — Това не е празно обещание, Джеймс. Вярвай ми, никой не познава по-добре от мен болката на напразната надежда. Ще търся и ако изобщо съществува нещо, което да те спаси, аз ще го открия. Ала дотогава — животът си е твой и ти решаваш как искаш да го живееш.

Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.

— Знам го — каза той, — но беше наистина любезно от твоя страна да ми го напомниш.

— Аз съм самата любезност. — Погледът на Уил обходи лицето на приятеля му, лице, което познаваше така добре, както и своето собствено. — Освен това съм упорит. Няма да те изгубя. Не и докато съм жив.

Очите на Джем се разшириха, но не отрони нито дума. Нямаше какво повече да се каже. Уил свали ръце от раменете на своя парабатай и се обърна към вратата.

Сесили стоеше там, където и по-рано този ден, стиснала нож в десницата си. Прицели се, след което отметна ръка назад. Оръжието полетя във въздуха и се заби в стената, няколко милиметра извън очертанията на мишената.

Разговорът с Теса не беше успокоил нервите й, тъкмо обратното — само още повече ги беше обтегнал. Госпожица Грей изглеждаше като уловена в капан, а от нея се излъчваше някаква примирена печал, от която Сесили се бе почувствала напрегната и раздразнителна. Колкото и да беше ядосана на Уил, не можеше да не се усети, че в сърцето си Теса таи някакъв страх за него, боязън, за която не искаше да говори, и Сесили копнееше да узнае каква е тя. Как би могла да предпази брат си, ако нямаше представа от какво да го пази?