Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Взе ножа от стената, върна се на мястото си и отново го хвърли. Той се заби още по-далеч от мишената и момичето изпусна сърдита въздишка.

— Uffern nef! — изруга тя на уелски. Ако беше тук, майка й щеше да е ужасно възмутена, но нея я нямаше.

— Пет — провлечено се обади някой откъм коридора.

Сесили се стресна и се обърна. На прага имаше сянка, която се раздвижи и се превърна в Гейбриъл Лайтууд, с разрошена кестенява коса и зелени очи, остри като стъкло. Беше висок поне колкото Уил, ако не и повече, и бе по-слаб от брат си.

— Не ви разбрах, господин Лайтууд.

— Хвърлянето ви — обясни той и протегна изящно ръка. — Давам му пет точки. Може би трябва да поработите над умението и техниката си, но несъмнено притежавате естествена дарба. Нуждаете се от практика .

— Уил ме тренира — информира го Сесили, докато той се приближаваше.

Едното ъгълче на устните му се повдигна.

— Както казах — трябва ви практика.

— Предполагам, че вие можете да го направите по-добре.

Гейбриъл издърпа ножа от стената и острието проблесна, когато го завъртя между пръстите си.

— Да — отвърна той. — Бях обучен от най-добрите, а сега на свой ред обучавам госпожица Колинс и госпожица Грей…

— Чух. Докато не ви омръзнало. Не бих казала, че това е отдадеността, която човек би търсил у един учител. — Сесили се стараеше да говори равнодушно. Помнеше допира му, когато й беше помогнал да се изправи в имението Лайтууд, но знаеше, че Уил не го харесва, а и самоуверената хладина в гласа му я дразнеше.

Гейбриъл докосна върха на ножа с пръста си и начаса избликна капка кръв, като алено мънисто. Той имаше мазолести пръсти, а опакото на дланите му беше осеяно с лунички.

— Преоблекли сте се.

— Цялата бях покрита с кръв. — Погледът й го обходи изпитателно от горе до долу. — Виждам, че вие не сте.

За миг по лицето му пробяга странно изражение. Изчезна само след миг, ала Сесили достатъчно дълго бе гледала как брат й крие чувствата си, за да разпознае признаците.

— Тук нямам дрехи — отвърна той. — А и не знам къде ще живея. Бих могъл да се върна в някоя от къщите на семейството ми, но…

— Обмисляте дали да не останете в Института? — учуди се девойката, прочитайки го върху лицето му. — Какво каза Шарлот?

— Ще разреши. — За миг изражението на Гейбриъл се промени и там, където досега имаше само суровост, неочаквано се появи уязвимост. — Брат ми е тук.

— Да — отвърна Сесили. — Моят също.

За момент младежът не каза нищо, сякаш това изобщо не му беше минало през ума.

— Уил — рече той най-сетне. — Много приличате на него. Доста е… смущаващо. — След това поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Преди малко го видях. Излизаше от Института така, сякаш четиримата конници на Апокалипсиса са по петите му. Предполагам, че нямате представа какво става?

Цел. Сърцето на Сесили подскочи. Тя издърпа ножа от ръцете на Гейбриъл, без да обръща внимание на сепнатото му възклицание.

— Ни най-малко — отвърна, — но възнамерявам да разбера.

Точно както Ситито спускаше кепенци в края на работния ден, така Ийст Енд започваше да кипи от живот тъкмо тогава. Уил се придвижваше през улици, от двете страни на които имаше сергии, където се продаваха дрехи и обувки втора употреба. Вехтошари и точилари бутаха количките си през тесните улички, оповестявайки с дрезгави гласове какво събират или предлагат. Касапи, надянали опръскани с кръв престилки, се облягаха небрежно на прага на своите магазини, в чиито витрини висяха заклани животни. Жени простираха пране и си говореха през улицата с типичното за тази част на града произношение, от което думите им звучаха в ушите на Уил почти толкова неразбираемо, колкото и ако бяха на руски.

Беше започнало да ръми и косата му бе влажна. Той пресече пред един магазин за продажба на тютюн на едро (вече затворен за през нощта) и свърна в една по-малка уличка. В далечината виждаше камбанарията на църквата Уайтчапъл. Наоколо се спускаха сенки, мъглата беше гъста, мека и миришеше на желязо и смет. Тясна канавка, пълна с воняща вода, минаваше по средата на улицата. Отпред имаше порта, от двете страни на която висяха газени лампи, от онези, които се окачваха на каретите. Докато минаваше покрай нея, Уил изведнъж се стрелна напред и протегна ръка.

Разнесе се вик, а миг по-късно той придърпваше към себе си слабичка фигура, облечена в черно — Сесили, метнала набързо кадифен плащ върху бойното си облекло. Тъмна коса се показваше около качулката, изпод която го гледаха собствените му сини очи, пълни с ярост.