Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Господин Лайтууд — каза, повдигайки се на лакти. — Това под леглото ви кифлички ли са?

Младежът се вцепени, примигвайки като заек, хванат натясно от ловджийски хрътки.

— Какво?

— Там. — Софи посочи тъмната купчинка под рамката. — Под леглото ви има същинска планина от кифлички. Какво, за бога, е това?

Гидеон седна и прокара ръце през разрошената си коса, а момичето се отдръпна рязко, при което полите й прошумоляха около нея.

— Аз…

— Вие се обаждахте за тези кифлички. Почти всеки ден. Лично ги поръчвахте, господин Лайтууд. Защо сте го правили, ако не сте ги искали?

Бузите му поаленяха.

— Само с този претекст можех да те видя, за друг начин не се сещах. Ти отказваше да разговаряш с мен, не желаеше и да ме изслушаш, когато се опитвах да те заприказвам…

— Затова сте лъгали? — Софи грабна падналата си шапчица и се изправи. — Давате ли си сметка колко работа имам, господин Лайтууд? Да нося въглища и гореща вода, да бърша прах и да полирам мебелите, да почиствам след вас и останалите… Не ми тежи и не се оплаквам, но как смеете да ми създавате допълнителна работа, да ме карате да влача тежки подноси нагоре-надолу по стълбите, само за да ви донеса нещо, което дори не искате ?

Гидеон, чиито дрехи сега бяха още по-измачкани, скочи на крака.

— Прости ми — промълви той. — Изобщо не помислих.

— Не. — Софи яростно натъпка косата под шапчицата си. — Такива като вас никога не мислят, нали?

И с тези думи тя излезе от стаята, оставяйки го да се взира безнадеждно след нея.

— Чудесна я свърши, братко — обади се Гейбриъл от леглото, примигвайки срещу него със сънени зелени очи.

Гидеон го замери с една кифличка.

— Хенри. — Шарлот прекоси пода на криптата. Факлите с магическа светлина грееха толкова ярко, сякаш беше ден, макар тя да знаеше, че наближава полунощ.

Съпругът й се беше надвесил над най-голямата от дървените маси, разположени в средата на помещението. Върху една от другите маси, в стъкленица, над която се издигаха облачета лилав дим, гореше нещо зловонно. Голямо парче хартия, от онази, в която касапите увиват стоката си, беше разстлано върху масата на Хенри и той го изписваше с най-различни шифри и изчисления, като си мърмореше под носа.

— Хенри, миличък, не си ли изтощен? От часове си тук.

Мъжът се сепна и вдигна глава, побутвайки нагоре очилата, които носеше, когато работеше.

— Шарлот! — Изглеждаше учуден, макар че очевидно му беше приятно да я види. Само той, помисли си сухо Шарлот, бе способен да се учуди като види жена си в собствения им дом. — Ангел мой, какво правиш тук долу? Този студ не е благоприятен за бебето.

Съпругата му се засмя, но не се възпротиви, когато той се приближи до нея и я прегърна нежно. Откакто бе разбрал, че ще си имат дете, се държеше с нея сякаш беше направена от крехък порцелан. Сега я целуна по върха на главата и се отдръпна лекичко, за да се взре изпитателно в лицето й.

— Всъщност изглеждаш малко бледа. Може би вместо вечеря би било по-добре да помолиш Софи да ти донесе укрепващ говежди бульон в стаята? Ще ида да…

— Хенри, още преди часове решихме да не вечеряме и вместо това всички получиха сандвичи в стаите си. Джем все още е твърде болен, за да се храни, а момчетата Лайтууд са твърде потресени. Знаеш какъв е Уил, когато Джем не е добре. Както и Теса. Честно казано, всички в къщата се чувстват като разглобени на съставните си части.

— Сандвичи? — замечтано повтори Хенри, за когото това май беше най-съществената част от думите на жена му.

Шарлот се усмихна.

— Има и за теб, Хенри, на горния етаж. Ако си в състояние да се откъснеш от това тук. Предполагам, че не бива да ти се сърдя — знам, че преглеждаш дневниците на Бенедикт и съм сигурна, че са ужасно интересни, — но върху какво точно работиш всъщност?

— Портал — разпалено отговори Хенри. — Метод за пътуване. Нещо, което би могло да пренесе някой ловец на сенки от единия край на света до другия за броени секунди. Идеята ми дойде от пръстените на Мортмейн.

Очите на Шарлот се разшириха.

— Но пръстените на Мортмейн несъмнено са черна магия…

— Това обаче не е. А, да, има и още нещо. Ела. Отнася се до Бюфорд.

Съпругата му го остави да я улови за ръката и да я поведе през стаята.

— Хенри, поне сто пъти ти казах, че няма да кръстя Бюфорд никое от децата ни… В името на Ангела, това люлка ли е?

Мъжът й грейна.

— Нещо по-добро от люлка! — заяви той и махна с ръка към дървено, солидно на вид бебешко креватче, провесено между две колони, за да може да се люлее. Шарлот трябваше да признае, че изглеждаше наистина добре.