Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Последва дълго мълчание, в което те се гледаха. И двамата упорити. И двамата неотстъпчиви. Най-сетне Джем проговори:

— Помниш ли, когато стояхме заедно на моста „Блекфрайърс“? — меко попита той и очите му бяха досущ като в онази нощ, изтъкани от черно и сребърно.

— Разбира се, че си спомням.

— Това бе мигът, в който за първи път разбрах, че те обичам. Ще ти обещая нещо, Теса. Всяка година, в един и същи ден, ще те чакам на онзи мост. Ще идвам от Града на тишината, за да се срещна с теб и ще бъдем заедно, макар и само за час. Ала не бива да казваш на никого.

— Един час всяка година — прошепна Теса. — Не е много. — После обаче се овладя и си пое дълбоко дъх. — Но ти ще живееш. Ще живееш. Това е важното. Няма да се налага да ходя на гроба ти.

— Не. Не и още дълго занапред — каза той и гласът му отново прозвуча далечно.

— Тогава значи това е чудо — заяви девойката. — А човек не бива да поставя чудесата под въпрос, нито пък да се оплаква, че не отговарят съвършено на неговите желания. — Тя вдигна ръка и докосна нефритения медальон на врата си. — Да ти го върна ли?

— Не — отвърна Джем. — Няма да се оженя за никоя друга. И няма да отнеса сватбения подарък на майка ми в Града на тишината. — Посегна и докосна лекичко лицето й, мимолетен допир на кожа до кожа. — Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.

С тези думи изпъна рамене и като се обърна, пое към вратата. Одеждите на Братството се движеха около него с всяка негова крачка, докато Теса го гледаше като вцепенена, а всеки удар на сърцето й отмерваше думите, които не беше в състояние да изрече: „Довиждане. Довиждане. Довиждане“.

При вратата той поспря за миг.

— Ще се видим на моста, Теса.

А после си отиде.

Ако затвореше очи, Уил можеше да чуе звуците на Института, събуждащ се за живот около него рано сутринта, или поне можеше да си ги представи — Софи, която подрежда масата за закуска; Шарлот и Сирил, които помагат на Хенри да се настани в стола си; братята Лайтууд, които се боричкат сънливо по коридорите; Сесили, която несъмнено го търси в стаята му, както правеше от няколко сутрини насам, опитвайки се (безуспешно) да прикрие очевидната си тревога.

А в стаята на Теса — Джем и Теса, които разговаряха.

Знаеше, че Джем е тук, защото каретата на Мълчаливите братя беше спряла в двора — виждаше я от прозорците на тренировъчната зала. Ала това бе нещо, за което не бе в състояние да мисли. Беше го искал, именно той бе помолил Шарлот за него, но сега, когато то се случваше, просто не можеше да мисли за него. Ето защо беше дошъл в стаята, където отиваше винаги, когато нещо го тревожеше; хвърляше ножове от изгрев-слънце насам и ризата му, подгизнала от пот, беше залепнала за гърба му.

Туп. Туп. Туп. Ножовете се забиха в стената, потъвайки дълбоко в центъра на мишената. Уил си спомни как, когато беше на дванайсет, да улучи дори близо до мишената му се струваше непосилен подвиг. Джем му беше помогнал, показал му беше как да държи оръжието, как да се прицелва и да хвърля. От всички места в Института свързваше най-силно с приятеля си именно тренировъчната зала… ако не се броеше стаята на Джем, която вече беше изпразнена от вещите му. Сега тя бе просто още една свободна стая, очакваща следващия ловец на сенки, който ще се нанесе в нея. Дори Чърч като че ли не искаше да влиза в нея — понякога заставаше до вратата и чакаше, както правят котките, но вече не спеше на леглото, както правеше, когато Джем живееше там.

Уил потръпна — тренировъчната зала беше студена в сивотата на ранното утро. Огънят в камината догаряше, жаравата му хвърляше червени и златни отблясъци. Младият мъж сякаш виждаше две момчета, приседнали на пода пред огъня в същата тази стая, едното — с гарвановочерна коса, а другото — с коса като сняг. Учеше Джем да играе на карти с едно тесте, което беше задигнал от гостната.

В един момент, сърдит, че все губи, беше запратил картите в огъня и с огромен интерес бе гледал как пламъците пробиват дупки в лъскавата бяла хартия и ги изгарят една по една. Джем се беше разсмял:

— Не можеш да победиш така.

— Понякога това е единственият начин да победиш — отвърнал бе той. — Да изгориш всичко.

Отиде да си вземе ножовете. „Да изгориш всичко.“ Все още цялото тяло го болеше. Докато издърпваше остриетата от стената, забеляза, че въпреки иратцетата, по ръцете му има зеленикави синини, както и белези от битката в Кадер Идрис, които щеше да носи завинаги. Спомни си как се бие рамо до рамо с Джем. Тогава май не го беше оценил както трябва. Последният, най-последният път.