Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Двамата останаха, преплели погледи в продължение на един дълъг миг, а после Джем вдигна качулката, скривайки лицето си в сянка, и се обърна.

Уил затвори очи. Не можеше да чуе как Джем си отива, вече не. Не искаше да почувства мига, в който той си тръгва и го оставя сам. Не желаеше да знае кога е настъпило истинското начало на първия му ден като ловец на сенки без парабатай. И щом усети как го жегва изгаряща болка в мястото над сърцето, там, където някога се намираше парабатайската му руна, когато вратата се затвори зад Джем, той си каза, че трябва да е някоя искра, отхвръкнала от огъня.

Облегна се на стената, а после бавно се плъзна надолу, докато не седна на пода, до ножа, който беше изпуснал по-рано. Не знаеше колко дълго остана така, но чу чаткането на конски копита навън, трополенето на каретата на Мълчаливите братя, докато излизаше от двора, затварянето на портата зад нея. „Прах и сянка сме.“

— Уил?

Той вдигна поглед. Не беше забелязал дребничката фигурка на прага, докато тя не заговори. Шарлот направи крачка напред и му се усмихна. Усмивката й беше пропита с обичайната й доброта и младият мъж трябваше да положи усилие, за да не затвори очи срещу залелите го спомени. Шарлот, застанала на вратата на същата тази стая: „Забрави ли какво ти казах вчера? Че днес очакваме ново попълнение в Института?… Джеймс Карстерс“.

— Уил — повтори тя. — Беше прав.

Младежът повдигна глава, провесил ръце между коленете си.

— За кое?

— За Джем и Теса — отвърна тя. — Годежът им беше разтрогнат. А Теса е будна. Будна е и пита за теб.

„Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.“

Седнала в леглото, облегната на възглавниците, които Софи грижливо беше подредила, Теса сведе поглед към нефритения медальон в ръцете си.

Двете момичета се бяха прегърнали, а после Софи бе сресала косата й, като през цялото време благодареше на бога, докато накрая Теса трябваше да я помоли да престане, преди да е разплакала и двете.

Струваше й се, че е разкъсана на две части. Едната от тях беше неизразимо благодарна, че Джем е жив, че ще оцелее, за да види как слънцето изгрява отново и отново, че отровата, от която беше страдал толкова дълго, няма да изпепели живота във вените му. Ала другата…

— Тес? — Тя дочу нежния глас на Уил откъм вратата и когато вдигна очи, го видя да стои на прага, тялото му бе очертано от светлината, идваща от коридора.

Уил. Теса си спомни момчето, което се бе появило в стаята й в Къщата на мрака и я бе накарало да забрави ужаса си, бъбрейки за Тенисън и таралежи, и как младите герои, идващи да я спасят, не можело да грешат. Тогава й се бе сторил много красив, но сега мислеше за него по съвсем различен начин. Той беше Уил , в цялото си съвършено несъвършенство. Сърцето му бе точно толкова ранимо, колкото и добре пазено. Той обичаше не с разума си, а с цялата си същност.

— Тес… — повтори той, поколебавайки се при нейното мълчание, а после влезе, като притвори вратата зад себе си. — Аз… Шарлот каза, че си искала да говориш с мен…

— Уил… — Тя му кимна. Знаеше, че е прекалено бледа, кожата й — на петна от всички сълзи, които беше изплакала, а очите й — зачервени, ала това нямаше значение, защото пред нея стоеше Уил. Протегна ръце към него и той начаса се приближи и ги взе в своите топли, покрити с белези длани.

— Как се чувстваш? — попита, докато погледът му обхождаше изпитателно лицето й. — Трябва да говорим, но не искам да те натоварвам, преди да си оздравяла напълно.

— Добре съм — рече тя и също стисна пръстите му в отговор. — Видях Джем и това донесе облекчение на съзнанието ми. А на теб?

Уил извърна очи от нейните, макар че все още държеше ръцете й в своите.

— И да, и не.

— Умът ти е намерил облекчение — каза Теса, — но не и сърцето ти.

— Да — отвърна младият мъж. — Да, точно така. Толкова добре ме познаваш, Тес. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Той е жив и аз съм благодарен за това. Ала по пътя, който си е избрал, го очаква огромна самота. Братята… те се хранят сами и вървят сами, стават сами и сами посрещат нощта. Бих му спестил това, ако можех.

— Ти би му спестил всичко неприятно, стига да можеше — тихичко каза девойката. — Както той го правеше за теб, както и всеки от нас се опитваше да го прави за останалите двама. Но в крайна сметка всеки трябва сам да взема решенията си.

— Да не искаш да кажеш, че не бива да скърбя?

— Не. Скърби. И двамата ще го направим. Скърби, но не се обвинявай, защото не си отговорен за случилото се.