Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

И все пак гласът на Уил я последва по коридора, докато се отдалечаваше, с далеч по-голяма лекота в сърцето й, отколкото само преди няколко мига.

„… не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не е много смело от моя страна да казвам това. Но ако някакво лукавство или измама се упражняват срещу него, надявам се, че в края на краищата искрената любов и истината ще се окажат по-силни. Вярвам, че безкористната любов и истината винаги излизат по-силни от злото и подлостта в света.“ 48 48 Превод Нели Доспевска. — Бел.прев.

Заседателната зала беше пълна със светлина. Върху подиума в предната част на помещението бяха нарисувани два големи кръга, разстоянието между които беше изпълнено с руни — обвързващи руни, руни за знание, руни за умение и ловкост, както и руни, които символизираха името на Софи. Самата Софи беше коленичила в средата на кръговете. Тъмната й коса не беше вързана и се спускаше до кръста й, водопад от тъмни къдрици, посипал се по още по-тъмното й бойно облекло. Тя беше много красива на фона на светлината, която струеше от прозореца на сводестия таван над тях, белегът върху бузата й — ален като роза.

Консулът стоеше над нея с вдигнати бели ръце, в които държеше Бокала на смъртните. Шарлот беше облечена в простички червени одежди, които се диплеха около тялото й. Дребничкото й лице беше сериозно и строго.

— Вземи Бокала, София Колинс — разнесе се гласът й в притихналата зала.

Тя не беше пълна, с изключение на една от редиците: Гидеон и Гейбриъл, Сесили и Хенри, Теса и Уил, всички до един — приведени нетърпеливо напред в очакване Софи да се Извиси. Край всеки от ъглите на подиума стоеше по един Мълчалив брат с наведена глава и одежди, които изглеждаха така, сякаш бяха изваяни от мрамор.

Шарлот свали Бокала и го подаде на девойката, която го пое внимателно.

— Заклеваш ли се, София Колинс, да се отречеш от света на мунданите и да поемеш по пътя на ловците на сенки? Ще приемеш ли в себе си кръвта на ангела Разиел и ще бъдеш ли достойна за нея? Заклеваш ли се да служиш на Клейва, да спазваш Закона, постановен от Съглашението, и да се подчиняваш на Съвета? Ще браниш ли смъртните хора, знаейки, че честта ще бъде единственото възнаграждение и благодарност, които ще получиш в замяна на службата си?

— Заклевам се — отвърна Софи с равен глас.

— Можеш ли да бъдеш щит за слабите, светлина в мрака, истина насред лъжите, кула в потопа, зрящо око, когато всички други са слепи?

— Мога.

— А когато издъхнеш, ще дадеш ли тялото си на нефилимите, за да бъде изгорено, та пепелта ти да бъде използвана за съзиждане на Града от кости?

— Да.

— Тогава пий — рече Шарлот. Теса чу как Гидеон си пое дъх. Това беше опасната част от ритуала. Частта, която можеше да убие необучените или недостойните.

Софи наведе тъмнокосата си глава и допря Бокала до устните си. Теса приседна съвсем на ръба на мястото си, гърдите й бяха сковани от тревога. Усети как ръката на Уил се плъзна над нейната — топла, успокояваща тежест. Гърлото на Софи помръдна, когато преглътна.

Кръгът, в който бяха застанали тя и Шарлот, изведнъж лумна със студена, синьо-бяла светлина, която скри и двете от погледа на останалите. Когато светлината започна да угасва, Теса примигна няколко пъти, за да прогони звездите, които се бяха появили пред очите й, и видя Софи да вдига обгърнатия от сияние Бокал и да го подава на Шарлот, която се усмихваше широко.

— Сега ти си нефилим — заяви тя. — Наричам те София Шадоухънтър 49 49 Ловец на сенки (англ.). — Бел.прев. , от кръвта на Джонатан, ловеца на сенки, дете на нефилимите. Изправи се, София.

И Софи се изправи под одобрителните викове на тълпата. Тези на Гидеон бяха най-силни насред много други. Девойката се усмихваше и цялото й лице светеше, огряно от лъчите на зимното слънце, които струяха през прозореца на тавана. Сенки се стрелнаха по пода, бързи и леки. Теса вдигна очи в почуда — отвън имаше бели пухчета, вихрещи се изящно зад стъклото на прозореца.

— Сняг — меко прошепна Уил в ухото й. — Весела Коледа, Теса.

Тази нощ беше нощта на ежегодното коледно тържество на Анклава. Теса за първи път виждаше голямата бална зала в Института отворена и пълна с хора. Огромните прозорци грееха, отразявайки светлината, и хвърляха златен отблясък върху лъснатия под. Отвъд тъмните стъкла се виждаше как навън се сипят едри меки снежинки, но вътре всичко бе топло, безопасно и обгърнато в златиста светлина.