Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Да се откажеш от живота си в замяна на един-едничък ден брак не би си струвало — каза Теса. Сърцето й биеше с ритъм, който сякаш говореше за ръцете на Уил около нея, устните му — впити в нейните, там, в пещерата под Кадер Идрис. Не, тя не заслужаваше нежните признания на Джем, разкаянието, копнежа му. — Джем, трябва да ти кажа нещо.

Той вдигна очи към нея, така красиви и необикновени сега, когато насред сребърния им цвят се бяха появили черни пръски.

— Става дума за Уил. За Уил и мен.

— Той те обича — рече Джем. — Знам, че те обича. Говорихме за това, преди да поеме след теб. — Въпреки че хладината се бе завърнала в гласа му, той звучеше почти неестествено спокоен.

Теса беше слисана.

— Не знаех, че сте говорили за това. Уил не ми каза.

— Нито пък ти ми спомена за чувствата му, макар да си знаела за тях от месеци. Всички си имаме тайни, които пазим, защото не искаме да нараним онези, които ни обичат.

В гласа му имаше нотка на предупреждение… или пък тя си внушаваше?

— Повече не искам да пазя тайни от теб — заяви Теса. — Мислех, че си мъртъв. И двамата с Уил го мислехме. В Кадер Идрис…

— Обичала ли си ме? — прекъсна я той. Странен въпрос и все пак в начина, по който той го зададе и зачака тихичко отговора й, не се долавяше никаква умисъл или враждебност.

Теса го погледна и изведнъж сякаш чу думите на Улси, тихи като прошепната молитва: „Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две“. За миг тя остави настрана своето признание.

— Да. Обичах те. Все още те обичам. Обичам и Уил. Не мога да го обясня. Не го знаех, когато приех да се омъжа за теб. Обичах те тогава, обичам те и сега и никога не съм те обичала по-малко заради това, че обичам и него. Звучи безумно, но ако някой е в състояние да разбере…

— Наистина разбирам — рече Джем. — Не е нужно да ми казваш повече за теб и Уил. Нищо, което сте направили, не би могло да убие любовта ми към вас. Той е част от мен, собствената ми душа, и ако не мога да имам сърцето ти, няма друг, на когото повече бих искал да се падне честта да го притежава, отколкото нему. А когато аз си отида, ти трябва да му помогнеш. На него ще… ще му бъде тежко.

Теса се взря изпитателно в лицето на Джем. Кръвта се беше отцедила от бузите му и той беше блед, но овладян. Решително стиснатата му челюст казваше всичко, което тя трябваше да знае: „Не ми разказвай повече. Не искам да знам“.

Някои тайни, помисли си тя, е по-добре да бъдат споделени, но има и такива, които трябва да останат да тежат на плещите единствено на онзи, който ги знае, за да не причинят болка другиму. Именно затова не беше признала на Уил, че го обича, когато нямаше какво да направят.

Тя преглътна думите, които беше възнамерявала да изрече, и вместо това каза:

— Не знам как ще се справя без теб.

— И аз се питам същото. Не искам да си тръгна и да те оставя. Не мога да го направя. Но остана ли тук, ще умра.

— Не. Не бива да оставаш. Няма да останеш. Джем, обещай ми, че ще си тръгнеш. Върви, стани Мълчалив брат и живей. Бих ти казала, че те мразя, ако смятах, че ще ми повярваш, ако това би те накарало да си тръгнеш. Искам да живееш. Дори ако това означава никога повече да не те видя.

— Ще ме видиш отново — тихичко отвърна той и вдигна глава. — Всъщност има шанс… просто възможност, но…

— Но какво?

Той замълча… поколеба се и сякаш взе някакво решение.

— Нищо. Глупости.

— Джем …

— Ще ме виждаш отново, макар и не много често. Аз едва сега започвам своето пътуване, а Братството се ръководи от много Закони. Все повече ще се отдалечавам от предишния си живот. Не знам с какви умения ще се сдобия, нито пък с какви белези. Боя се, че ще изгубя себе си и своята музика. Страхувам се, че ще се превърна в нещо, което вече няма да е напълно човешко същество. Знам , че няма да бъда твоят Джем.

Теса поклати глава.

— Но Мълчаливите братя… те посещават… общуват с останалите ловци на сенки… Не би ли могъл…

— Не и докато се обучаваме. А дори и след това пак е по-скоро рядкост. Виждате ни, когато някой е болен или умира, когато се ражда дете, за ритуала по поставяне на първите руни или за създаването на парабатаи… но никога не посещаваме домовете на ловците на сенки без покана.

— Тогава Шарлот ще те повика.

— Тя го стори веднъж, но не може да продължава да го прави отново и отново, Теса. Един ловец на сенки не може да вика Мълчаливите братя без причина.

— Но аз не съм ловец на сенки — рече Теса. — Не и наистина.