Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Шарлот нежно освободи ръката си от тази на Софи и взе писалката си.

— Ще приема. При три условия.

— Какви?

— Първото е да ми бъде разрешено да ръководя Клейва оттук, от Института, и да не се налага да се местя заедно със семейството си в Идрис, поне през първите няколко години. Защото не искам да ви напусна и освен това ми се ще да бъда тук, за да подготвя Уил да поеме ръководството на Института, когато най-сетне си тръгна.

— Уил? — повтори Софи слисано. — Да поеме ръководството на Института?

Шарлот се усмихна.

— Точно така. Това е второто ми условие.

— А третото?

Усмивката на Шарлот помръкна и на нейно място върху лицето й се изписа решителност.

— Резултатът от него, стига да бъде прието, ще видиш още утре — рече тя и като се наведе, започна да пише.

Теса потрепери. Студената вода я обливаше в мрака. Помисли си, че може би лежи на дъното на вселената, където реката на забравата разделя света на две, или пък все още беше в потока, където бе паднала, след като скочи от каретата на госпожа Блек, и всичко, което се бе случило след това, бе само сън. Кадер Идрис, Мортмейн, механичната армия, ръцете на Уил около нея…

Вина и мъка се врязаха в нея като копие и тялото й се изви като дъга, докато пръстите й се мъчеха да се заловят за нещо в мрака. Огън плъзна по вените й, стотици ручейчета от агония. Тя ахна, борейки се за въздух и изведнъж нещо хладно се допря до зъбите й и устата й се изпълни със смразяваща киселина. Тя преглътна с усилие, давейки се…

И почувства как огънят във вените й утихва. Ледена тръпка разтърси тялото й. Очите й се отвориха, светът престана да се върти около нея и си дойде на мястото. Първото, което видя, бяха две бледи, тънки ръце, които отдръпваха стъкленица — студенината в устата й, горчивият вкус върху езика й — а после очертанията на стаята й в Института.

— Теса — каза познат глас, — това ще ти помогне да останеш в съзнание за известно време, но не бива да допуснеш да потънеш обратно в мрака и сънищата.

Тя се вкамени, без да смее да погледне.

— Джем? — прошепна младата жена.

Звук от поставяне на стъкленицата върху нощното шкафче. Въздишка.

— Да — рече той. — Теса, ще ме погледнеш ли?

Вдигна очи към него и си пое рязко дъх.

Наистина бе Джем и едновременно с това не беше.

Беше облечен в пергаментовите одежди на Мълчаливите братя, разтворени на врата, така че се виждаше обикновената риза, която носеше отдолу. Качулката беше отметната назад, разкривайки лицето му. Сега Теса съвсем ясно виждаше у него промените, които едва бе зърнала насред шума и хаоса на битката в Кадер Идрис. Деликатните му скули бяха белязани с руните, които бе забелязала преди, по една върху всяка буза — дълги разрези, които не изглеждаха като обикновените руни, използвани от ловците на сенки. Косата му вече не беше изцяло сребърна — кичури от нея бяха потъмнели до кафеникавочерно, несъмнено цвета, с който се беше родил. Миглите му също бяха потъмнели и сега изглеждаха като фини нишки от черна коприна върху бледата му кожа… макар че и тя вече не беше чак толкова бледа, колкото преди.

— Как е възможно да си тук? — прошепна Теса.

— Съветът ме повика от Града на тишината. — Гласът му също беше различен. Сега в него се долавяше нещо хладно, което го нямаше преди. — Влиянието на Шарлот, както разбрах. Отпуснат ми е един час с теб, не повече.

— Час… — повтори Теса поразено. Ръката й се вдигна, отмятайки кичур коса от лицето й. Колко ли ужасно изглеждаше в омачканата си нощница, косата й — увиснала в рошави плитки, устните — сухи и напукани. Пръстите й потърсиха ангела около врата й — познат, успокояващ жест, но ангелът го нямаше. — Джем, мислех, че си мъртъв .

— Да — отвърна той и в гласа му отново прозвуча онази далечна нотка, която й напомни за айсбергите, които бе видяла от борда на „Мейн“ — ледени късове, плаващи в мразовитата вода. — Съжалявам. Съжалявам, че нямаше как… че не можах да ти кажа.

— Мислех, че си мъртъв — повтори Теса. — А сега не мога да повярвам, че наистина си тук, от плът и кръв. Сънувах те, отново и отново. Намирах се в тъмен коридор и ти се отдалечаваше от мен и колкото и да те виках, ти не можеше, не искаше да се обърнеш и да ме погледнеш. Може би това също е просто сън.