Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Тя се вкамени в прегръдките му. Беше близо, толкова близо, че би трябвало да почувства топлината на тялото му, но не беше така. Обичайната му миризма на пушек и горена захар я нямаше. Долавяше се единствено лек полъх на нещо сухо и студено като стар камък, или пък хартия. Усещаше приглушеното биене на сърцето му, виждаше пулса на шията му. Гледаше го с широко отворени очи, опитвайки се да запомни очертанията на лицето му, белезите върху скулите му, коприната на ресниците му, извивката на устата му.

— Теса… — Думата прозвуча като стон, сякаш го беше ударила. По бузите му се появи едва забележим намек за цвят, кръв под сняг. — О, господи — каза Джем и зарови лице в шията й. Бузата му докосваше косата й, дланите му бяха на гърба й, притискайки я към него.

Младата жена почувства, че той трепери.

За миг едва не се олюля от опияняващото облекчение да го усеща под ръцете си. Навярно човек наистина не можеше да повярва в нещо, преди да го е докоснал. И ето че Джем, когото тя бе смятала за мъртъв, сега я държеше в обятията си, дишаше, живееше .

— Допирът ти си е същият — каза тя. — И все пак, изглеждаш толкова различен. Ти си различен.

При тези думи Джем се откъсна от нея с усилие, което го накара да прехапе устни и от което мускулите на врата му се обтегнаха. Придържайки я нежно за раменете, той я настани да седне на ръба на леглото. Когато я пусна, сви ръце в юмруци и отстъпи назад. Теса го виждаше как диша, виждаше пулса, туптящ на врата му.

— Различен съм — каза той с нисък глас. — Променен. И то по начин, от който няма връщане назад.

— Но още не си изцяло един от тях . Можеш да говориш… и виждаш…

Джем изпусна бавно дъха си. Все така се взираше в колоната на леглото, сякаш тя съдържаше тайните на вселената.

— То е процес. Поредица от ритуали и процедури. Така че — не, още не съм станал напълно Мълчалив брат. Но скоро ще бъда.

— Значи уин фенът не го е предотвратил.

— Почти. Имаше… болка, когато промяната започна. Огромна болка, която едва не ме уби. Те сториха каквото можаха. Но аз никога няма да съм като останалите Мълчаливи братя. — Джем сведе поглед и ресниците закриха очите му. — Никога няма да бъда… съвсем като тях. Няма да съм толкова могъщ, защото все още има руни, които не мога да понеса.

— Но вероятно сега те могат просто да изчакат тялото ти да се изчисти напълно от уин фена?

— Не. Тялото ми беше задържано в състоянието, в което беше, когато положиха първите руни ето тук. — При тези думи той посочи белезите върху лицето си. — Поради това ще има умения, които никога няма да притежавам. Ще ми отнеме много по-дълго, докато усвоя тяхното зрение и мисловната реч.

— Означава ли това, че няма да ти вземат очите… нито ще зашият устните ти?

— Не знам. — Сега гласът му беше мек, почти същият като онзи, който тя познаваше. Бузите му бяха порозовели и Теса неволно си помисли за куха колона от блед мрамор, която бавно се пълнеше с човешка кръв.

— Ще бъда с тях дълго време. Може би завинаги. Не знам какво ще се случи. Аз се предадох в техните ръце и сега съдбата ми е в тях.

— Ако можехме да те освободим…

— Тогава уин фенът, останал в тялото ми, отново ще се възпламени и ще бъда както преди. Наркоман, който умира. Това е моят избор, Теса, защото в противен случай ме очаква смърт. Знаеш, че е така. Не искам да те напусна. Макар да знаех, че като се превърна в Мълчалив брат бих могъл да спася живота си, аз се съпротивлявах, сякаш става въпрос за затворническа присъда. Мълчаливите братя не могат да се женят. Не могат да имат парабатаи. Могат да живеят единствено в Града на тишината. Не се смеят. Нямат музика.

— О, Джем… — въздъхна Теса. — Мълчаливите братя може и да нямат музика, но същото важи и за мъртвите. Ако това е единственият начин да живееш, тогава душата ми се радва за теб, дори и ако сърцето ми скърби.

— Познавам те твърде добре, за да си помисля, че би изпитвала нещо друго.

— А аз те познавам твърде добре, за да знам, че си съкрушен от чувство за вина. Но защо? Не си сторил нищо погрешно.

Джем отпусна глава и като затвори очи, опря чело в колоната на леглото.

— Ето защо не исках да идвам.

— Но аз не ти се сърдя…

— Не съм си и мислел, че ще ми се сърдиш — избухна той и усещането бе като от трошенето на замръзнал водопад, освобождаващо мощна струя. — Ние бяхме сгодени , Теса. Предложение за брак… обещание. Обет да обичаш и да се грижиш за някого завинаги. Нямах намерение да наруша клетвата си към теб. Но трябваше да избирам между това и смъртта. Исках да почакам, да се оженя за теб и да живеем заедно дълги години, но не беше възможно. Умирах твърде бързо. Бих се отказал от това — от всичко това — само и само да бъда женен за теб поне за ден. Ден, който никога нямаше да имам. Ти си напомняне… напомняне за всичко, което губя. За живота, който няма да имам.