Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Не — прошепна тя.

— Теса…

Девойката направи крачка назад, клатейки глава.

— Не, не е възможно. Щях да разбера… не може да е възможно.

Уил протегна ръка към нея.

— Тес…

Мощни тръпки бяха започнали да разтърсват тялото й.

— Не — повтори тя. — Не, не го казвай. Ако не го кажеш, то няма да е вярно. Не може да е вярно. Не е честно.

— Съжалявам — прошепна той.

Лицето й се сгърчи, нещо се прекърши, като бент, поддал под твърде силен напор. Тя се свлече на колене и обви ръце около тялото си. Държеше се здраво, сякаш се боеше да не се разпадне на късчета. Уил усети как го връхлита нова вълна от безпомощната агония, която беше почувствал в двора на „Зеленият мъж“. Какво бе сторил? Беше дошъл, за да я спаси, ала вместо това бе успял единствено да й причини болка. Сякаш наистина беше прокълнат… способен да носи единствено страдание на онези, които обичаше.

— Съжалявам — повтори, влагайки цялото си сърце в думите си. — Съжалявам. Бих умрял вместо него, стига да можех.

Теса вдигна глава. Уил се приготви да посрещне укора в очите й, ала там нямаше такъв. Вместо това тя протегна безмълвно ръка към него. Учуден, Уил я улови и се остави да го притегли надолу, докато коленичи на пода срещу нея.

Очертана в златно от светлината на огъня, косата й обрамчваше мокрото й от сълзи лице.

— Аз също — рече тя. — О, Уил, аз съм виновна за всичко. Той захвърли живота си заради мен. Ако беше вземал лекарството по-пестеливо… ако си беше позволил да почива, да се лекува, вместо да се преструва, че е здрав заради мен…

— Не! — Младият мъж я улови за раменете и я обърна към себе си. — Вината не е твоя. Никой не би си го помислил…

Теса поклати глава.

— Как изобщо можеш да ме търпиш до себе си? — отчаяно каза тя. — Аз ти отнех твоя парабатай. А сега и двамата ще умрем тук. Заради мен.

— Теса… — прошепна слисано Уил. Не помнеше откога не бе попадал в подобно положение, кога за последен път бе трябвало да утешава някой, чието сърце бе съкрушено, и наистина бе могъл да го стори, вместо да бъде принуден да се извърне настрани. Чувстваше се несръчен, както когато беше дете и изпускаше ножовете, преди Джем да го научи как да ги използва. Младежът се прокашля. — Теса, ела.

Привлече я към себе си, като в същото време седна на пода, така че тя се озова притисната до него, облегнала глава на рамото му, докато той прокарваше пръсти през косата й. Усещаше как тялото й се тресе, но девойката не се отдръпна. Вместо това се вкопчи в него, сякаш черпеше утеха от присъствието му.

За секунда Уил се замисли колко топло бе тялото й в прегръдките му и как му въздействаше дъха й върху кожата му, ала само след миг тръсна глава да прогони неуместните си мисли и се престори, че не са го спохождали.

Мъката на Теса, също като буря, бавно започна да стихва с отминаването на часовете. Тя рида и Уил я държа в обятията си, без да я пуска, освен веднъж, когато му се наложи да стане, за да накладе огъня. Върна се бързо и отново седна до нея. И двамата бяха облегнали гърбове на невидимата стена. Тя докосна мястото на рамото му, където платът беше подгизнал от сълзите й.

— Съжалявам. — И сама не можеше да преброи колко пъти му го бе повторила през последните няколко часа, докато си разказваха един на друг какво им се бе случило след раздялата им в Института. Той й бе описал сбогуването си с Джем и Сесили, как беше препускал през страната, мига, в който бе осъзнал, че Джем си е отишъл… Тя, на свой ред, му бе разказала какво бе поискал Мортмейн от нея, как се бе превъплътила в неговия баща, давайки му последното късче от мозайката, което щеше да превърне армията му от автоматони в неудържима сила.

— Няма за какво да се извиняваш, Теса — увери я Уил сега. Гледаше към огъня — единствената светлина в стаята — който обагряше в златисти и черни отблясъци лицето му. Сенките под очите му бяха виолетови, извивките на скулите му и ключиците му — ярко очертани. — Ти си страдала не по-малко от мен. Да видиш как унищожават онова село…

— И двамата сме били там по едно и също време — с почуда каза тя. — Само ако знаех, че си наблизо…

— Ако аз знаех, че ти си наблизо, щях да пришпоря Балиос право към възвишението, където си била.

— И щеше да бъдеш убит от създанията на Мортмейн. По-добре, че не си знаел. — Теса проследи погледа му към огъня. — Нали в крайна сметка ме намери. Само това има значение.

— Разбира се, че те намерих. Обещах на Джем, че ще го сторя. Някои обещания не могат да бъдат нарушени.