Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Уил, Уил, Уил …

Той зарови лице в шията й, там, където гъстата й коса се навиваше в къдрици; миришеше на дим и теменужки. Притисна я още по-силно до себе си, а тя зарови пръсти в яката на тила му и двамата останаха така, вкопчени един в друг. В продължение на този едничък миг железният юмрук на скръбта, който го бе стиснал от смъртта на Джем насам, сякаш охлаби хватката си и той отново можеше да диша.

Помисли си за ада, в който се намираше, откакто беше напуснал Лондон — дните, прекарани в безспирна езда, безсънните нощи. Кръв и загуба, и болка, и битки. Всичко това, за да стигне дотук. При Теса.

— Уил — повтори тя и той сведе поглед към мокрото й от сълзи лице.

Върху едната й буза имаше синина — някой я беше ударил и сърцето му се изпълни с ярост. Щеше да открие кой го е направил и да го убие. А ако беше Мортмейн, щеше да го убие едва след като изпепелеше до основи чудовищната му лаборатория, така че този луд да види унищожението на всичко, което беше създал…

— Уил… — Гласът на Теса го извади от мислите му. Звучеше като останала без дъх. — Уил, идиот такъв.

Романтичните му идеи увехнаха като попарени с вряла вода.

— Аз… какво?

— О, Уил! — Устните й потръпваха. Изглеждаше така, сякаш не може да реши дали да се разсмее, или да заплаче. — Помниш ли как веднъж ми каза, че красивият млад герой, който се опитва да ме спаси, никога не греши. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

— Първият път, когато те видях. Да.

— О, Уил. — Тя се отдръпна нежно от прегръдката му, прибирайки един кичур коса зад ухото си. Очите й не се откъсваха от неговите. — Не мога да си представя как си ме открил, колко трудно трябва да е било. Невероятно е. Но… наистина ли смяташ, че Мортмейн би ме оставил сама, неохранявана, в стая с отворена врата? — Тя се извърна и направи няколко крачки напред, а после се закова на място. — Ето — заяви и вдигна ръка с разперени широко пръсти. — Тук въздухът е солиден като стена. Това е затвор, Уил, и сега ти си в него заедно с мен.

Младият мъж се приближи и застана до нея, знаейки какво ще открие. Помнеше съпротивлението, което беше усетил, докато прекосяваше стаята. Въздухът се накъдри лекичко, когато го докосна с пръст, ала въпреки това беше корав като замръзнало езеро.

— Познавам това вещество. Понякога Клейвът използва негова разновидност. — Сви ръка в юмрук и я стовари върху плътния въздух, достатъчно силно, за да натърти костите си. — Uffern gwaedlyd 39 39 Дявол да го вземе! (уелски). — Бел.ред. — изруга на уелски. — Толкова път изминах, за да стигна до теб, и дори това не можах да направя като хората. В мига, в който те видях, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да изтичам при теб. В името на Ангела, Теса…

— Уил! — Тя го стисна за ръката. — Да не си посмял да се извиняваш. Не разбираш ли какво значи за мен това, че си тук? То е като чудо или манна небесна, защото се молех отново да видя лицата на онези, които обичам, преди да умра. — Говореше простичко и открито — едно от нещата, които Уил винаги бе харесвал у Теса, бе, че тя не се преструваше, не лицемерничеше, а казваше каквото мисли, без да украсява истината. — Когато бях в Къщата на мрака, нямаше никой, който да държи на мен достатъчно, за да тръгне да ме търси. Ти ме намери случайно. Ала сега…

— Сега обрекох и двама ни на една и съща съдба — дрезгаво каза той и като извади една кама от колана си, я заби в невидимата стена пред себе си. Покритото с руни сребърно острие се строши и младият мъж захвърли дръжката настрани, изругавайки тихичко.

Девойката сложи нежно ръка на рамото му.

— Не сме обречени, Уил. Без съмнение не си дошъл сам. Хенри, Джем — все някой ще ни открие. От другата страна на стената може да бъдем освободени. Виждала съм Мортмейн да го прави и…

Уил и сам не знаеше какво се случи тогава. Изражението му трябва да се бе променило при споменаването на Джем, защото видя как част от кръвта се отцеди от лицето на момичето. Ръката й го стисна по-силно.

— Теса — каза младежът, — аз съм сам.

Думата „сам“ излезе накъсано, сякаш горчеше на езика му и той се мъчеше да говори през нея.

— Джем?

Беше повече от въпрос, ала Уил не каза нищо. Гласът сякаш го бе напуснал. Беше възнамерявал да я отведе от това място, преди да й каже за годеника й. Бе си представял как й съобщава, едва когато са в безопасност, някъде, където щеше да има времето и мястото да я утеши. Сега си даваше сметка, че е бил истински глупак, за да си го помисли, да си повярва, че загубата няма да бъде изписана върху лицето му. И последните остатъци от кръвта се отдръпнаха от кожата й. Сякаш гледаше как пламъче потрепва и угасва.