Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

От устните на Уил се откъсна кратък, невярващ смях.

— Така е — потвърди той. — Не съм никакъв герой.

— Не — продължи Теса. — Ти си човешко същество, също като мен. — Уил впери изпитателно очи в лицето й, видимо недоумяващ. Тя стисна ръката му още по-силно, преплитайки пръсти в неговите. — Нима не виждаш, Уил? Ти си човек като мен. Ти си като мен. Казваш точно онова, което и аз мисля, но никога не смея да изрека на глас. Четеш книгите, които и аз чета. Харесваш поезията, която и аз харесвам. Караш ме да се смея с абсурдните си песни и начина, по който прозираш истината за всичко. Имам чувството, че си в състояние да надзърнеш в мен, да видиш всички мои странности и необичайни кътчета и сърцето ти да пасне около тях, защото и ти си странен и необичаен по съвсем същия начин. — Със свободната си ръка, тя го докосна лекичко по бузата. — Ние сме еднакви.

Уил притвори клепачи и девойката усети как ресниците му помилваха връхчетата на пръстите й. Когато отново проговори, гласът му беше дрезгав, но овладян:

— Не казвай тези неща, Теса. Недей!

— Защо?

— Твърдиш, че съм добър човек — рече той. — Ала аз не съм чак толкова добър. И освен това съм… катастрофално влюбен в теб.

— Уил…

— Обичам те толкова много, толкова невероятно много — продължи младият мъж, — и когато си така близо до мен, забравям коя си. Забравям, че принадлежиш на Джем. Трябва да съм най-ужасният човек на света, за да мисля това, което си мисля в момента. И въпреки това го правя.

— Обичах Джем — каза тя. — И все още го обичам. Той също ме обичаше. Но аз не принадлежа никому, Уил. Сърцето ми е само мое. Ти не можеш да го контролираш. Самата аз не мога да го контролирам.

Очите му все още бяха затворени. Гърдите му се повдигаха и спускаха забързано и Теса чуваше силните, учестени удари на сърцето му. Тялото му беше топло и живо до нейното, и тя си помисли за студените ръце на автоматоните върху нейните и за ледените очи на Мортмейн. Помисли си какво би станало, ако останеше жива и Магистърът постигнеше целта си; ако се окажеше прикована към него през целия си живот — към мъж, когото не просто не обичаше, а ненавиждаше.

Помисли си какво би било да усеща студените му ръце върху себе си и дали това щяха да бъдат единствените ръце, които щяха да я докоснат някога.

— Какво смяташ, че ще се случи утре, Уил? — прошепна тя. — Когато Мортмейн ни открие. Кажи ми честно.

Внимателно, сякаш почти неохотно, ръката му погали косата й и се спря в основата на шията й и Теса се зачуди дали усеща туптенето на пулса й, отвръщащо на неговия.

— Мисля, че Мортмейн ще ме убие. Или, за да бъда точен, ще накара създанията си да ме убият. Аз съм сносен ловец на сенки, Тес, но тези автоматони… те не могат да бъдат спрени. Оръжията с руни вършат толкова работа, колкото и обикновените остриета, а серафимските ками са безсилни.

— Но ти не се боиш.

— Има много неща, които са по-лоши от смъртта. Да не те обичат или пък да не си способен да обичаш — това е по-лошо. А да загинеш в бой, като истински ловец на сенки — това е достойна смърт. Нещо, което винаги съм искал.

По тялото на девойката пробяга тръпка.

— Има две неща, които искам — заяви тя и сама се изненада колко овладян беше гласът й. — Ако мислиш, че утре Мортмейн ще се опита да те убие, искам да получа оръжие. Ще сваля ангела с часовников механизъм и ще се бия рамо до рамо с теб. И ако паднем — ще паднем заедно. Защото и аз искам достойна смърт. Като Бодицея.

— Тес…

— Предпочитам да умра, отколкото да се превърна в инструмент на Магистъра. Дай ми оръжие, Уил.

Тя почувства как тялото му потрепери до нейното.

— Добре, мога да сторя това за теб — рече той накрая с глух глас. — Какво е другото, което искаш?

Теса преглътна.

— Искам да те целуна още веднъж, преди да умра.

Очите му се отвориха широко. Бяха сини като морето и небето от съня й, в който той бе паднал далеч, далеч от нея; сини като цветята, които Софи слагаше в косата й.

— Не…

— … казвай нищо, което не мислиш — довърши тя вместо него. — Знам. И не го правя. Наистина го мисля, Уил. И съм наясно, че е извън всякакви норми на приличието да искам това. Знам, че сигурно ти се струвам мъничко луда. — Тя сведе очи за миг, а после отново ги вдигна, събрала кураж. — И ако ти си в състояние да ми кажеш, че не би съжалявал, ако утре умреш, без устните ни да се докоснат никога вече, направи го и аз няма да те моля повече, защото знам, че нямам никакво право…