Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Девойката, която се бе сгушила в него, усети как си поема дъх с усилие; ръцете му, които я прегръщаха, трепереха почти незабележимо. Някак смътно тя си даваше сметка, че не би трябвало да допусне да я прегръща така някой, който не й е брат или годеник… ала брат й и годеникът й бяха мъртви, а утре Мортмейн щеше да ги открие и да накаже и двамата. На фона на всичко това Теса усети, че не я е грижа за благоприличието.

— Какъв беше смисълът от цялата тази болка? — попита тя. — Толкова го обичах, а дори не бях там, когато е издъхнал.

Уил я помилва по гърба — бърза, лека ласка, сякаш се боеше, че може да се отдръпне от него.

— Нито пък аз. Аз бях в двора на една странноприемница, между Лондон и Уелс, когато почувствах как връзката между нас се скъсва. Сякаш огромна ножица сряза сърцето ми на две.

— Уил… — поде Теса. Болката му беше толкова осезаема, че се смесваше с нейната в една обща, раздираща скръб, някак по-лека от това, че беше споделена, макар да бе трудно да се каже кой кого утешаваше. — Ти винаги си бил половината от неговото сърце.

— Аз бях този, който го помоли да ми стане парабатай. Той се дърпаше. Искаше да разбера, че ще се свържа в доживотна връзка с човек, комуто не оставаше много живот. Ала аз исках отчаяно някакво доказателство, че не съм сам, начин да му покажа колко много му дължа. И в крайна сметка отстъпи мило пред онова, за което го молех. Както винаги.

— Недей — каза Теса. — Джем не беше мъченик. Да бъде твой парабатай не беше изтезание за него. Ти му беше като брат… повече от брат, защото сам го беше избрал. Когато говореше за теб, винаги го правеше с обич и лоялност, без помен от съмнение.

— Скарах му се — продължи Уил. — Когато открих, че е вземал повече уин фен, отколкото би трябвало. Обвиних го, че захвърля живота си. А той ми отговори; „Мога да избера да бъда за нея колкото се може повече, да горя за нея толкова ярко, колкото аз реша“.

Девойката издаде задавен звук.

— Изборът беше негов, Теса. Не беше нещо, което ти си му наложила. Никога не е бил по-щастлив, отколкото с теб. — Уил не гледаше към нея, а към огъня. — Каквото и да съм ти казвал някога, независимо от всичко, съм щастлив за времето, което споделихте заедно. Ти също би трябвало да си.

— Не изглеждаш щастлив.

Уил все така не откъсваше очи от огъня. Черната му коса, влажна, когато се бе появил в стаята, бе изсъхнала, оформяйки къдрици на слепоочията и челото му.

— Разочаровах го. Джем ми възложи тази едничка задача — да тръгна след теб и да те открия, да те върна невредима у дома. А ето че се провалих на последното препятствие. — Младият мъж най-сетне се обърна към нея с невиждащи сини очи. — Нямаше да се отделя от него. Щях да остана до леглото му, ако беше поискал така, до последния му дъх. Щях да удържа на клетвата си. Но той ме помоли да тръгна след теб…

— Значи си сторил само това, което е искал. Не си го разочаровал.

— Ала то бе и онова, което самият аз исках да сторя. Вече не правя разлика между себичност и самопожертвователност. Когато сънувах как те спасявам, начина, по който ти ме гледаше… — Гласът му секна рязко. — Е, подобаващо съм наказан за своята дързост.

— А аз съм възнаградена. — Теса пъхна ръка в неговата и усети мазолите по дланта му. Видя как гърдите му се повдигнаха рязко, когато си пое изненадано дъх. — Защото вече не съм сама — ти си с мен. И не бива да губим надежда. Може би все още имаме шанс да надвием Мортмейн или да се измъкнем незабелязано. Ако някой е в състояние да открие начин, това си ти.

Уил я погледна. Когато проговори, ресниците засенчваха очите му.

— Ти си истинско чудо, Теса Грей. Да имаш такава вяра в мен, когато не съм сторил нищо, за да я заслужа.

— Нищо? — Гласът й се извиси. — Нищо, за да я заслужиш? Уил, ти ме избави от Сестрите на мрака, отблъсна ме, за да ме спасиш, спасяваш ме отново и отново. Ти си добър човек, един от най-добрите, които съм срещала някога.

Уил изглеждаше толкова поразен, сякаш го беше ударила. Прокара език по пресъхналите си устни.

— Ще ми се да не казваш това — прошепна той.

Теса се приведе към него. Лицето му сякаш беше изтъкано от сенки, извивки и равнини. Искаше й се да го докосне, да проследи очертанията на устните му, дъгата на ресниците върху бузата му.

— Първият път, когато те видях, си помислих, че изглеждаш като герой от книга. Ти се пошегува, че си сър Галахад. Помниш ли? В продължение на толкова време се опитвах да те разбера по този начин — сякаш беше господин Дарси или Ланселот, или горкият нещастен Сидни Картън… с катастрофален резултат. Дълго ми отне, докато разбера, но го сторих и сега знам — ти не си герой от книга.