Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Отвори очи и тръгна към мъждивата светлина в далечния край на пещерата. Земята под краката му беше гладка, без скали или камъчета, и с жили като мрамор. Светлината напред припламна по-силно… и Уил се закова на място. Единствено годините на подготовка като ловец на сенки му попречиха да политне към сигурна смърт.

Защото подът свършваше рязко и от другата страна зееше дълбока пропаст. Уил стоеше на ръба на скала, издигаща се над кръгъл амфитеатър, пълен с автоматони. Те бяха смълчани и неподвижни, като механични играчки, които никой не беше навил. Бяха облечени, също като онези в селото, в останки от военни униформи, подредени като оловни войници в естествен размер.

В средата на помещението се издигаше каменна платформа, върху която имаше маса и отгоре й, като труп, приготвен за аутопсия, лежеше друг автоматон. Главата му беше от гол метал, ала върху останалата част от тялото му беше опъната бледа човешка кожа… а по нея бяха нарисувани руни.

Докато се взираше в тях с широко отворени очи, Уил постепенно ги разпозна: за памет, за пъргавина, за бързина, за нощно зрение. Никога нямаше да подействат, разбира се, не и върху създание от метал и човешка кожа. Можеха и да заблудят ловците на сенки от разстояние, но…

„Ами ако използва кожа от ловци на сенки?“, прошепна едно гласче в ума на Уил. „Какво ще създаде тогава? Колко луд бе Мортмейн и докъде ще стигне?“ Тази мисъл, както и гледката на небесните руни, нарисувани върху едно толкова чудовищно създание, накараха стомаха на Уил да се свие. Той се отдръпна от ръба на скалата със залитане и се облегна на студената каменна стена, а ръцете му бяха влажни от пот.

Отново видя селцето с труповете по улиците и чу механичното съскане на демона с часовников механизъм: „През всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш“.

Ярост се разля във вените му като огън. Откъсна се от стената и се втурна в един тесен коридор, далеч от просторното помещение. Докато вървеше му се стори, че чува нещо зад себе си — някакво бръмчене, сякаш навиваха огромен часовник, ала когато се обърна, не видя нищо, освен гладките стени на пещерата и неподвижните сенки.

Тунелът, по който вървеше, постепенно се стесняваше, докато накрая Уил трябваше да се провира обърнат на една страна покрай издадена скала, пълна с кварцови жили. Ако се стеснеше още малко, той щеше да е принуден да се върне обратно в пещерата; тази мисъл го накара да продължи с удвоена енергия и той се плъзна напред, при което едва не падна, когато стените внезапно се отдръпнаха и коридорът се разшири.

Беше почти като преддверието в Института, само че стените бяха от гладък камък и по тях, закрепени в метални скоби, бяха закачени факли. До всяка факла имаше сводеста врата, също изработена от камък. Първите две бяха отворени, разкривайки празни стаи, тънещи в мрак.

Зад третата се намираше Теса.

Уил не я забеляза веднага щом прекрачи прага. Каменната врата се притвори зад него, но той установи, че вътре не е съвсем тъмно — догарящите пламъци в камината в другия край на стаята хвърляха блещукаща светлина. За негово учудване мястото беше обзаведено като стая в странноприемница — с легло, умивалник, черги по пода и дори завеси по стените, макар да закриваха гол камък, а не прозорци.

Пред огъня, свита на земята, лежеше слаба сянка. Ръката на Уил автоматично се вдигна към камата, втъкната в колана му… а после сянката се обърна, косата й се разпиля по рамото и той видя лицето й.

Теса.

Ръката му пусна дръжката на камата, а сърцето подскочи в гърдите му с невъзможна, болезнена сила. Видя как изражението й се променя — любопитство, изумление, неверие. Тя стана, полите й се разстлаха около нея, докато се изправяше, и протегна ръка.

— Уил?

Беше като завъртането на ключ в ключалката — сякаш освободен, той пристъпи напред. Никога не бе имало по-голямо разстояние от това, което го делеше от Теса в този момент. Стаята беше голяма — в този миг разстоянието между Лондон и Кадер Идрис му се струваше нищо, в сравнение с това от единия до другия й край. Усети някаква тръпка, сякаш някаква съпротива, докато я прекосяваше. Видя как Теса протяга ръка, устните й оформяха думи… а после тя беше в прегръдките му, и двамата — почти останали без дъх, толкова силно се бяха блъснали един в друг.

Тя се изправи на пръсти, обвила ръце около раменете му и шепнейки името му: