Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Следите им отвеждаха покрай купчина големи камъни, които Уил си спомни, че се наричат морени. Те образуваха нещо като стена, която защитаваше Куум Кау, малка долина в планината, в чието сърце лежеше Лин Кау, ледниково езеро с кристални води. Дирите на механичната армия тръгваха от брега на езерото…

И изчезваха.

Уил се взираше в студените, чисти води под себе си. На светлината на слънцето, спомни си той, гледката беше величествена: наситеносиньото езеро, заобиколено от тучна трева, лъчите на слънцето — докосващи острите като бръснач ръбове на Манит Пенкойд, скалите, които обграждаха Лин Кау. Струваше му се, че е на милион мили от Лондон.

Отражението на луната проблясваше във водите под него. Младежът въздъхна. Малки вълнички миеха бреговете на езерото, ала не можеха да изличат следите, оставени от автоматоните. Очевидно бе откъде бяха дошли. Уил протегна ръка назад и погали шията на Балиос.

— Чакай ме тук. А ако не се върна, се прибери в Института. Те страшно ще ти се зарадват, момчето ми.

Конят изцвили лекичко и го ухапа нежно по ръкава. Уил си пое дъх и нагази в Лин Кау. Студената вода се покачи над ботушите му и се просмука през панталоните чак до кожата му. Смразяващият допир беше толкова стресиращ, че той неволно ахна.

— Пак мокър — каза си мрачно и се гмурна във водата, която го придърпа надолу като плаващи пясъци, и едва успя да си поеме дъх, преди ледените води да го изтеглят в мрака.

До: Шарлот Брануел

От: Консул Джосая Уейланд

Госпожо Брануел,

Смятайте се за освободена от задълженията си на ръководител на Института. Бих могъл да говоря за разочарованието си и разрушеното доверие между нас. Ала пред подобна невъобразима измяна, думите са безполезни. При пристигането ми в Лондон утре, ще очаквам двамата със съпруга ви да сте се изнесли от Института заедно с личните си вещи. Всеки отказ да се подчините ще бъде посрещнат с най-суровото наказание, предвиждано от Закона.

Беше тъмно само в продължение на няколко мига. Ледената вода го повлече надолу и ето че Уил падаше… успя да се свие на кълбо в последния миг, преди да се блъсне в земята и ударът да изкара въздуха от дробовете му.

Той се задави и се претърколи по корем, а после се надигна на колене; от косата и дрехите му се стичаше вода. Посегна към магическата си светлина, ала после отпусна ръка — това можеше да привлече вниманието към него. Налагаше се да се задоволи само с руната за нощно виждане.

Тя му беше достатъчна, за да успее да различи, че се намира в скалиста пещера. Вдигнеше ли поглед нагоре, виждаше водите на езерото, завихрени над главата му, удържани сякаш от стъклена преграда, а над тях — размазано късче от луната. От пещерата тръгваха тунели без никакво обозначение, което да подсказва накъде водят. Уил се изправи на крака и като си избра наслуки най-крайния тунел отляво, предпазливо навлезе в мрака.

Тунелите бяха широки, с гладък под, по който нямаше никакви следи, показващи откъде бяха минали създанията с часовников механизъм. Стените бяха от груба вулканична скала. Той си спомни как преди години двамата с баща му бяха изкачили Кадер Идрис. За планината се разказваха много легенди: че е била трон на великан, който седял на него и съзерцавал звездите; че крал Артур и рицарите му спели под нея в очакване на времето, когато Британия ще се пробуди и отново ще има нужда от тях; че всеки, прекарал нощта в планината, на сутринта ще бъде или поет, или луд.

Само ако хората знаеха, помисли си Уил, когато сви зад един завой в тунела и се озова в друга пещера, колко необикновена бе истината всъщност.

В другия край имаше нова, още по-просторна пещера, в която проблясваше мъждива светлина. Младежът забеляза нещо да блещука тук-там и за миг реши, че е вода, стичаща се по черните стени, ала когато се приближи, за да погледне, видя, че са жили от кристален кварц.

Докато приближаваше към слабичкия светлик, усети, че пулсът му се ускорява и се насили да диша дълбоко, за да го успокои. Знаеше защо сърцето му бие така — Теса. Ако беше пленница на Мортмейн, тя беше тук… наблизо. Някъде в този подобен на медна пита лабиринт от тунели той щеше да я открие.

Чу гласа на своя парабатай да отеква в главата му, сякаш Джем стоеше до него и го съветваше. Той все повтаряше, че в края на мисиите Уил винаги прибързвал, вместо да действа систематично и добре премерено, и че човек трябвало да се съсредоточи върху следващата стъпка по пътеката пред себе си, а не върху планината, издигаща се в далечината, защото в противен случай може никога да не достигне целта си. Уил затвори очи за миг. Знаеше, че приятелят му бе прав, но му беше трудно да следва съвета му, когато целта пред него беше момичето, което обичаше.